Цяла вечер седя с идеята да пиша. Цяла вечер се чудя, от къде да подхвана... какво да подхвана... 2-3 пъти отварях сайта, но така и не натисках бутончето "нова публикация". Страхувам се, че няма какво да напиша. 10 минути страницата стоя отворена, а после 2-3 минути стоях и си сменях песните, като поглеждах от време, на време мигащото курсорче на бял фон... и ме шибна нещо като прозрение...
"Не е важно да се бърза, важно е да не се спира". Когато прочетох това изречение се съгласих. Много е вярно и спирането ме плаши от известно време насам. А когато спреш? Възможно ли е да дадеш на заден ход? Да. И е много кофти. Усещането, че искам да пиша, но няма какво, усещането, че искам да съм с хора, но не ми е мястото сред тях, усещането, че не ми се иска да си стоя сама, но няма с кого да съм... свързани са.
Спрял си, ама толкова яко си спрял, че даже тръгваш назад, а мозъкът ти знае, че трябва да вървиш напред..., но не се получава. Тялото ти не помръдва. Мозъкът ти крещи "ХАЙДЕ ДЕ!", под натиска на грубия тон помръдваш, но движението е някак неестествено, ненужно, непохватно, с него събаряш нечия чужда книга, а после си оплиташ езика, извинявайки се и се чувстваш смутен, не на мястото си и още по спрял...
По-добре ли е да си седиш сам? Няма да има пред кого да се... "движиш", няма да е нужно да си крещиш, а после да се смущаваш, когато не се получава както трябва... За това ще си седиш сам вечерта, докато другите се забавляват и ще ти се иска нещата да са другояче. Ще се чудиш не си ли го причиняваш сам, след като си избираш да си седиш пред компютъра, вместо нещо друго.
Не, сигурно не е по-добре. Навярно е по-добре да излизаш в такива моменти? Нищо че ще се чувстваш като кретен през 98% от времето (в другите 2% си в тоалетната или отпиваш/ядеш нещо и не се налага да правиш друго...) Нищо че ще чувстваш още по-голяма празнина, защото се предполага, че трябва да ти е забавно... само дето не ти е забавно. Дори приятно не ти е. Напротив. Пак ти е празно, липсва единствено усещането, че празнината си я причиняваш чрез неизлизане и несрещане с хора. То обаче се заменя от неадекватно усещане и полу-изкуствени усмивки.
Та какво трябва да се прави в такива моменти? И всъщност само моменти ли са или е състояние? Защото, ако е състояние изисква взимане на мерки.
Всъщност, ако говорех на някой друг, а не на себе си щях да кажа:
Не ти е забавно, защото имаш нужда нещо истински да те зарадва. Да ти даде стимул да видиш нещата по друг начин. Да ти даде заряд... да те накара да "светиш"... Няма смисъл от изкуствени усмивки, но и да се затваряш напълно, не е решение. Просто си дай малко почивка.
Мисля, че това бих казала. Тъпото е, че се самоопровергавах докато ги пишех тия работи -.-
......................................................................
Мисля си за себеуважението тия дни. Чудя се как се постига? Когато не си доволен от себе си, всичко ти изглежда по-различно. Имаш чувството, че целият свят не те харесва. А и има нещо такова, все пак ти си си голяма част от света, едно 51% (водещият пакет акции е в теб), та когато ти не се уважаваш... Започваш да се чувстваш адски несигурен, все едно постоянно си на супер високи токчета и аха да духне вятъра и си паднал. Стигаш до абсурдни умозаключения от дреболии, пример: опитваш се да кажеш нещо, но не те чуват, пробваш да го повториш и потретиш... пак не те чуват (фактите, че имаш слаб глас и че човекът, на когото отчаяно искаш да споделиш нещо, в момента разговаря с друг индивид, не се отчитат) и... край, това е достатъчно да те сдуха. Започваш да усещаш неуважението, което таиш към себе си още по-силно. Целият свят не те уважава... а и според теб има право на това. Ужасно нещо е това. Въпросът ми е... какъв му е цяра?
Казват, че уважанието трябва да си го спечелиш, ама... когато съдника си си ти... как става тоя номер? А и когато си несигурен, а човекът пред когото искаш да се докажеш (твоя милост) те наблюдава 24/7, е още по-трудно? Като в Биг Брадър си. Несигурността расте, защото имаш нещо като сценична треска от себе си, всяко дребно неудачие се превръща в грях, всяка объркана думичка е признак, че дори да говориш не можеш... и куп куп... такива неща... отвратително е.
Не знам как става номера да се докажеш на себе си. Но знам, че е едно от най-важните неща, защото единственият човек, на когото можеш да разчиташ винаги си си ти самия, ако нямаш собствената си подкрепа, никой не може да те спаси...
Иска ми се да се намеря. Имам някакъв бегъл спомен, че бях пич някога. Искат ми се трогващи, хубави неща, които да ми напомнят... да ми помогнат да се стегна... да не се налага да се стягам сама, сякаш мога да вема един гайчен ключ и да си затегна гайките... еми не става така... искам нещо хубаво, като предплата... Ама ако го чакам, знам че няма да дочакам... ех :/
Няма коментари:
Публикуване на коментар