Толкова далечни ми изглеждат Онези моменти... със свободно съзнание, мислещ ум, увереност в нещата, хубаво вътрешно усещане... мммм... Уф...
Беше толкова яко. А дори не мога да кажа, че не го ценях. Напротив, ценях го... всеки хубав момент, всеки спокоен час, всяка усмивка... всичко оценявах. На всичко се радвах. Въпреки това, не можах да го доразвия, не можах да го задържа, не можах да го направя по-стабилно... Замина си, а сега сякаш съм се озовала в някакъв гаден сън, от известно време в главата ми изниква "ох, това е като гаден сън... кога ще се събудя?"
Ама не се събуждам, после идва следващата абсурдна ситуация а аз съм >.<
ффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффффф
Като имаш пришки, трябва ли да продължиш да вървиш? Да. Иначе ще те погълне тълпата. Та, боли, не боли, стягаш се и вървиш. Толкос.
Но ми липсват хубавите дни. Липсва ми естествения смях. Липсва ми ентусиазма. Липсва ми красивото. Липсва ми доволството. Липсва ми...
Ах толкова е далечно. Толкова съм далеч. Оффф... Нямам думи... просто, нямам думи -.-
Няма коментари:
Публикуване на коментар