Оправдаване. Имате ли нужда от такова? Или по-скоро от оправдание. Разликата между оправдание и оправдаване, е че оправданието е нещо, което сами давате на себе си, а оправдаването ви го дават околните. Оправдаване раздавам, доста лесно, оправданието обаче, ми е трудната част. Кое е по-ценно?
Причини лесно могат да се измислят, защо правиш или не правиш дадено нещо. Въпросът е - достатъчни ли са, за да се оправдаеш пред себе си. Много ми е трудно да си... позволявам разни неща на себе си, точно защото ми е трудно да се оправдая. Дори да имам сериозна причина, винаги има едно остатъчно усещане "можеше повече... можеше да положиш повече усилия и да се получи, така сякаш просто си кръшнала..." Ей много ги мразя тия мисли. Самоизяждам се. Отчаяно се нуждая другите да ми казват, че постъпвам правилно и е разбираемо да ме спират тези "оправдания", които си давам. На околните в 90% от случаите не им пука. А от техните реакции аз започвам да се самоизяждам още повече. Трудно ми е да си преценя възможностите. От малка съм убедена, че винаги има изход. Винаги има какво още да се направи... когато се сблъскам със ситуация, в която няма какво повече да се направи, просто ми се срива системата. Забивам и не мога да мисля за нищо друго, докато не намеря решение, докато не стигна до края. Та... да се оправдая, означава да се откажа преди да съм намерила отговора. Това ме побърква. За съжаление ми се налага понякога.
А оправдавате ли околните? Разбирате ли ги? До колко сте способни да ги оправдаете и да потъпчете егото си, за да видите как реално стоят нещата? Оправдание ли е нечие неразположение, този човек да ви изнерви? Трябва ли да го разберете и да направите компромис, да премълчите... или го осъждате предварително? По колко оправдавания на човек имате като лимит? Къде е границата? Кога грешенето от време на време се превръща в перманентно състояние, което няма как да се оправдае?... въпроси без отговор. Винаги ми е било сложно. Разликите между "разбираща съм" и "оставям хората да ми се качат на главата", или между "в правото да си отстоявам мнението си" и "просто се изнервям, че не става на моята" са си доста тънки.
Имате ли нужда от чуждото оправдаване или сте си самодостатъчни. "Важно е аз да съм си спокоен". До колко чуждото мнение за вашите постъпки е значещо?...
Преди малко осъзнах, че цял ден не съм огладняла, дори за 5 минутки. Ядох, просто така, защото трябва. Липсата на глад винаги ми е била проблем. Липсата на желание, апатията... Просто спираш да реагираш на дадени неща. Безинтересно и безсмислено ти е. Оправдание ли е липсата на апетит за бездействие? Стоиш си и не ядеш, защото не си гладен или ставаш и си готвиш, а после ядеш, въпреки че не си гладен, защото така се прави?
Гневът е странно нещо. Дава ти енергия. Започваш да действаш по-стриктно, по-прибрано, по-рязко. Той е директен, няма нужда от оправдания. Не му пука за причините или разрешенията. Не му пука дали грешиш или човекът отсреща греши. Не му пука какво ще стане после. Просто си е там, бушува и те движи. Като инжекция за мозъкът е. Но после, като поотмине, боли.
Цял ден мъкна новия си приятел с мен. Разхождам се из къщи и нося бутилката вода със себе си. Пия механично, въпреки че имам чувството, че си изплаквам мозъкът. Предполага се, че водата ще ми помогне. Въпреки това, не се чувствам по-добре. Съзнанието ми е все така замъглено, а установих, че ми е супер трудно да изпия дори 1 литър вода. Може да е като с храната. Не усещаш че стомахът ти е празен и отначало като ядеш, ти става зле, но после като свикнеш, започваш да се чувстваш по-добре. Ще продължа дружбата си с бутилката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар