On your own...

Това ще е блог за чувството да си сам. Всъщност не знам дали за самотността или за това да си сам. Преди ми беше по-лесно да ги различавам двете, но в момента ми се размиват тези понятия. Чувствам се сама. От известно време насам бях започнала, по малко всеки ден, да се чувствам по-сама... и по-сама... ииии по-сама... Сега се чувствам мнооого сама. Не самотна, защото 1. думата не ме кефи и 2. прекалено е драматично, в сравнение с това, за което искам да говоря.
Мисля, че до преди малко дори не осъзнавах, защо ми е тягостно и гадно. Седях си и си се цупех на света, чудейки се кога ще свърши тая гадост, която усещам, без да имам ни най-малка идея как би могла да свърши. Но преди малко реших, че искам да споделя на някого как съм, какво ми има, какво и защо правя в момента... в онези детайли, които можеш да кажеш само на човек, който е "с теб". И о чудо О.О няма такъв човек в момента .... :О
Стана ми... страшно. Да знам, че реално погледнато 1. нещата ще се оправят, защото ще се изяснят някой ден или пък 2. ще реша, че нищо не е станало и трябва да пробвам отново да говоря, та отново ще опитам да говоря и хората ще се правят, че нищо не е станало преди това. Но в момента... не виждам кога ще стане това. Та стоя си и ми е гадно... Симеон замина в най-неподходящия момент. Сега стаята си е само и единствено за мен и допълнително се засили усещането че съм самичка. Празно е... и е тихо... а знам, че когато отида сред хора ще мълча, защото ми е прекалено гадно да се бъзикам, а те са прекалено... нз и аз какви, че да говорят с мен за това, та ще си седим и ще се бъзикаме весело йееееееееееейййй А на мен ще ми се иска да се прибера и да си седна в скайпа или пред сериала, знаейки, че в момента, в който го направя, ще съжалявам, защото ще съм останала отново сама...
Усещането е много... странно. Като си сам би трябвало да ти е широко, защото няма никой друг. Вместо това мен нещо ме стяга. Все едно нещо ми е заседнало в гърлото и ми е стиснало сърцето и стиска, стиска с цел да ме боли и да ми е гадно и да ме задушава :/
Защо когато си сам, ти е тясно? хм, много странно...
Вече дори да замина не ми се иска, защото осъзнавам, че ще си го взема това усещане с мен. Защото наоколо има хора, които бих могла да потърся и да помоля за внимание, но не ми трябва това. Наоколо има хора ама вътрешно няма. Не усещам никого...
Ох защо имам склонността да звуча тооолкова драматично :/ сигурно пак е свързано с онези настройки, за които говорех в предния блог. "склонност към драматични изказвания" 10/10. Не че нещата няма да се оправят, когато отново ми се появи желанието да се меся в чуждите работи. Когато отново реша да проявявам ентусиазъм и да "бъда там" за другите. Тогава ще съм улисана и хората ще ме допускат до тях и аз ще ги допусна и няма да се усещам сама. Но е толкова жалко, че всичко зависи само от моето настроение към нещата. Толкова е... самотно. Ако си добре - нещата ще са добре, ако не - не са и на никой не му стиска поне да се опита да ти помогне. Когато не са добре, хората и ти чакате нещата да се подобрят, а докато ти е гадно се спасявай както можеш... on your own.
Мислех си ,че съм се затворила за околните... ама всъщност опитал ли се е някой да се доближи? Не. Не съм се затворила, просто не съм се и отворила... не знам как да обясня. Не е като да съм отишла при някого и да кажа "виж какво, гадно ми е, защото...", ама не е и да съм се залостила и някой да е казал "виждам, че ти е кофти и мисля че..." и аз да се правя на тъп гъз. Сигурно, ако някой друг четеше блога, щеше да си помисли, че съм лигла ,която иска да й обърнат внимание, но не иска да си го заслужи. ооок... аз си знам как стоят нещата. Не е така. Тука се стига пак до онова от предния блог... защото аз правя неща, които не съм длъжна да правя и очаквам в такъв момент, някой да направи същото за мен.... е да, ама не. Няма други идиоти, които да правят неща, които не са длъжни да правят... няма други такива глупаци (: Това ме огорчава - отново си е мой проблем, защото никой нищо не ми е обещавал, нали? Както казах и в предния блог, трябва да преосмисля държанието си към хората... едно има-няма 12-13 години общуване с хора, трябва да го зануля и да започна отначало да градя :/ Дали ще го направя? Едва ли...
Винаги съм се водила от "дръж се с хората така, както искаш те да се държат с теб". Ама не просто да се сещам от време на време, ами буквално във всеки един момент, се ръководех от това. Но, мисля че не е вярно, че хората отвръщат със същото. Или пък отвръщат ама до определена степен и по свой си начин. Като ехо... не като отражение, а като ехо. Развлечено и размито и близко до същата посока, ама не точно. Имам чувството, че да получиш нещо, трябва да положиш 10 пъти по-големи усилия, давайки същото... 10 пъти... и пак не се получава в повечето случаи. Отчайващо е... за това е хубаво да имаш някакво идеалистично отношение към живота. "дръж се както мислиш, че е правилно, разпръсквай положителност и добри неща, не очаквай нищо в замяна" защото в повечето случаи нищо няма да получиш в замяна, пък е тъпо да си добър и положителен човек и после да се разочароваш... Като НПО с идеална цел (неправителствена организация, нецеляща печелене на пари, развиваща дейност, заради самата дейност). Ехее хората са го измислили преди толкова много време, а аз чак сега откривам топлата вода? Не. Знаех го това... просто винаги се надявам, че следващия път няма да е така. Явно освен идиот, съм и тъп идеалист :/
Забавното е, че тия мисли ги е имало преди, има ги сега, ще ги имам и за вбъдеще. Въпреки това успявах да намеря нов ентусиазъм и ново желание да се държа "както трябва".
Чудех се как да кръстя този блог, мислех си за заглавия като "Сам".. "Когато си сам...", но в същото време звучеше Coldplay - A Message , което е една положителна песен, за любовта като послание... но има едни редове от нея, които се появиха, точно когато се чудех за заглавието "...you don't have to be alone" "...you don't have to be on your own..." За пореден път, Coldplay ме усмихнаха... хаха, сякаш уинампа знаеше какво ми се върти в главата и пусна някаква подходяща песен... обичам тази група, но това е друга тема... таа тъкмо щях да пиша "самота...или нещо такова" и от колоните се чува "...you don't have to be on your own..." и аз си помислих "еее да де, ама се чувствам точно он май оун." и така де... това е историята на заглавието на блога х)
А сега ще седя и ще чакам ентусиазъмът или там желанието... да ме връхлети... on my own...

Поредния опит за... нещо.

От няколко дни много често мисля, за този сайт. Стоя си и вместо да говоря, за нещо което си мисля продължавам да си го мисля, но във вариант на блог. Мисля си "оо от това би излязло интересен блог, като се върна ще го напиша..." е да, ама не го пиша и то се трупа трупа... трупа се като неизказани пред никой мисли, нещо което отдааавна не бях правила и бях забравила как се прави.
Първоначално се чувстах гузно, а и предполагам все още се чувствам гузно. Все пак имах нещо като пакт със себе си, как ще говоря за всичко, което си мисля, няма да задържам абсолютно нищо, защото ми влияе зле да трупам такива неща. Но всеки път когато ахааа да кажа нещо и.. просто не става. Не се получава. Дори се насилих да разкажа случка и пак докато я разказвах, а и след това се чувствах... тъпо. Като "ето виж аз за какво си мисля, защото сме се разбрали да ти казвам за какво си мисля", а дори не стигнах до частта, в която са мислите ми. Разказах го чисто и просто като... случка.. "направих това и после отидохме там и стана еди-си-какво". Божее това е супер неинтересно... на мен ще ми е тъпо като го чета после, какво остава ако някой друг го четеше ;/ ужс
Ноо да дам по-натам може и да се получи в последствие...
Таа днес доста се изнервих. Беше ми супер гадно като се събудих, защото сънувах гаден сън. Сънувах, че се срещам с Мария и Михаела от основното училище и те казват да отидем на кафе с Хрисито. Тръгнахме, но аз някакси вървях сама от вкъщи към спирката на пощата. По пътя минах по пътечката между девети блок и онази площадка, а на площадката бяха Жоро и Вилито и още някой, който не помня кой беше. Видях ги и си помислих, че ще се направя че не ги виждам, защото иначе ще закъснея и Хрисито ще ме чака и както си вървях по пътечката, картината се разпадна и се озовах до ВИНСА с тях трите. Вървяхме към Ред Хаус, онова хубаво кафе, дето предлагат наргилета и също е до ВИНСА. Говорехме си, мисля, че чух обичайното "не си се променила" и както и да е.. стигнахме до кафето. Настанихме се и по едно време со появиха двама, които приличаха на някакви изпаднали цигани. Но не бяха цигани, а просто ни притесняваха и бяха изпаднали. Единия, по-високия каза "аз ще седна ей тука" и понечи да сяда до мен, при което аз го бутнах много здраво в корема и почнах да викам "абе яя, от какъв зор ще сядаш тука, няма да сядаш, не те искаме..." и се започна с една караница. Аз мразя такива неща и ми беше супер гадно и страшно. По едно време Хрисито нещо се спогледа с този по-високия от гадните и хукна да бяха навън от кафето, а той след нея. Мен ме хвана страх. Но си казах "абе не може да я осваиш сама, ами ако и направи онзи нещо" и тръгнах да бягам след тях. Картината отново се промени и се озовахме в друга част на града, където имаше улици и къщи. Бягах, бягах и по едно време нещата се завъртяха така, че се озовах в нещо като задънена улица, само че зад мен имаше къща с двор, а пред мен беше онзи гадния. Оказа се, че Хрисито се била измъкнала, макар че в съня си си мислех "дали наистина се е измъкнала или онзи и е направил нещо наиииистина лошо" та той се приближаваше към мен, а аз си мислех дали Христина е добре и в същото време се сковавах от страх и за себе си, защото онзи се приближаваше. Та зад мен имаше къща и някой извика и аз хукнах да бягам, но тъкмо да се измъкна от задънената уличка и онзи аха да ме хване и се събудих... Та събудих се доста притеснена и ми беше супер гадно.
Поразсъних се и седнах в скайп иии там си вдигнах нервите. Да сигурно не съм била права. Взимам чуждите проблеми прекалено насериозно. Сякаш си нямам свои си проблеми. Имам си, просто се правя, че не са там. Но това си е мой избор нали? Моя грешка? Никой не ме кара "занимавай се с проблемите ми", никой не е искал да съм съпричастна и да ме боли за другите сякаш става въпрос за мен... това си е моя грешка, мой проблем, мой избор. Избирам да съм идиот. Колко тъпо е това, а? :/
Мислех си онзи ден, за това, че човек не е добър или лош, човек избира какъв да бъде. Ако искаш да си добър - ставаш добър, ако мислиш, че не е това начина да си щастлив, правиш каквото е най-добро за теб, понякога правиш лоши избори - лош си. Та някакви такива разсъждения ми се въртяха в главата. Винаги съм избирала да съм възможно най-добра за околните. Което пък отстрани ме прави да изглеждам като наивна идиотка, без личен живот и свои проблеми. Това грешен избор ли е? Това, че когато мисля, че виждам, кое е правилно, за другите правя всичко възможно, за да им помогна да стане както трябва... е грешен избор? Ако трябва да говорим (по-точно да говоря) честно, в 95% от случаите, когато се меся имам право. Следователно за другите не е грешно решение...или има друга гледна точка, за която не се сещам сега..., но от тази специално гледна точка не е грешно решение. Грешно е за мен обаче. Защото вкарвам прекалено много емоции и очаквания, обиждам се когато не ме разберат правилно и накрая хората ме мислят за нещо, което най-малко ми се е искало да бъда... прецаквам се.
Все повече завиждам на хората темерути. Седиш си, гледаш на теб да ти е кеф и света покрай теб може да се разпада, но на теб не ти дреме, ако твоят свят си е цял целеничък. Никой не те съди, защото не си длъжен да ти пука, никой не очаква, защото отново НЕ СИ ДЛЪЖЕН да ти пука.... Общо взето излиза, че когато правиш неща, които не си длъжен да правиш, дори от най-чисти съображения, най-добро желание и тн... има няколко варианта, в които задължително прецаканият си ти. Или ще те помислят за такъв какъвто не си, или ще разберат мотивите ти погрешно, или ще те обидят по някакъв друг начин и е възможно нещата за другите накрая да се оправят, но виновен и прецакан накрая си оставаш точно ТИ.
Да, със сигурност варианти нещата да не стоят така има. Намираш баланса и даваш дистанцирано мнение по въпроса, когато ти го поискат. Може да се сетиш какво да се направи, ама кой пък те е питал, трай си... ако те попитат може и да кажеш, ако не - здраве да е. Но май не мога така... увличам се. Сигурно е дразнещо някой толкова настоятелно да ти се меси в нещата :х В края на краищата какво като виждаш, че човека се гърчи и мислиш, че разбираш, това което той не казва. Остави го да се гърчи, а ако има нужда от теб ще дойде. Нищо че от болка и мисли, че никой не би го разбрал, човека решава да се затвори примерно... Трябва да си преосмисля отношението към хората като цяло ми се струва.
В края на краищата кво толкова... големия проблем. За другия път ще знам, че като се меся ще си блъскам главата в стената и готово. Не че не го знаех и тоя път, ама не можех да се сдържа... Как да си стоиш и да гледаш как нещо се срутва при условие, че е толкова очевидно, че може да се избегне... Ще разбера как де...
Но както и да е, днес като се изнервих супер много и си мислех да напиша един блог пълен с всички гневни мисли в главата ми, сигурно щеше да се получи по-интересно четиво от този блог... този блог определено беше много скучен ;/
Иска ми се да замина, да започна отначало като някой друг човек.
Мислех си, че някой доста се е изгаврил с мен докато ме е изграждал. Да речем на небето или там където изграждат характерите на хората, преди да ги вселят в телата им. Някой ми е повишил или намалил някоя от характеристиките прекалеееено много. Както като си правиш sim на Sims 1 или 2 нали има там едни точки, дето им се качват :Д Представям си го същото ама стотици пъти по-сложно и сигурно има графа "склонност към месене в чуждите проблеми" и моето е 10/10 ииили пък "гледане на себе си, вместо на другите" и там ми е 2/10... и така :/ ако можех да си променя характеристиките бих го направила. Казвам го напълно сериозно и чак ми е горчиво, че го мисля :/
Не че се изкарвам като светица, онеправдана и неразбрана от света ууууу че тъжно ;( ... напротив.. мисля, че е дразнещо че съм такава и е тъпо, че съм такава. Лошото е, че не знам как да бъда друга. Или ще се променя и ще се превърна в темерут, от онези, които никога не съм разбирала и винаги са ме дразнили... или ще продължавам да си блъскам главата в стената, аз и хората да ме мислим за идиот ииии така докато освен язва не си докарам и мозъчен кръвоизлив и всичко да се свърши ... оф просто се сетих за... нервите.. сутринта така се изнервих че, ми се зави свят и имах чувството, че цялата ми глава тупка и се рее някак по-високо от попринцип, като че ли имаше въздух под налягане в нея... ооооох нз
Симеон пак ще заминава и мисля, че от сега ми е тъжно :х Бъгнала съм се нещо... А и даскало идва ;/ направо... не знам, но отново няма да говоря, за моите проблеми... дори и тук :Д
Чао на Мен дето ще го чете някой друг път този блог.

Важен блог (за мене де)...

Днес беше хубав ден, смея да кажа. Не че се е случило нещо специално, всъщност дори не се случи това, което по принцип ми изпълва дните, но днес се чувствам добре... чувствам се нормално добре. Искам да запазя това усещане, искам да запазя тези изводи, които днес си вадя. Винаги ми се е искало да имам склад за чувства/емоции... - кофти ти е - взимаш си малко от складираното "щастие", разочарован си - взимаш доза "надежда" или пък "откриване на смисъл"... Но нямам такъв шкаф, за това ще си пиша в блога...

Днес докато се прибирах, в автобуса, за първи път си представях, че водя един разговор с един човек. Всъщност дори в представата ми аз не водех директно този разговор, а по-скоро говорех за хипотетичен трети човек и сякаш не се отнася за Него... но не това е важно. Та мисълта ми е, че докато изграждах тази симулация в мозъка си успях да си подредя... нещо като изводи и ъ "стратегия" не не е това думата... по-скоро е път който да следвам. Таа като ми се избистриха тези изводи и ми улекна. Видях... за първи път толкова бистро видях, че постъпвам напълно правилно. Постъпвам правилно като не направих/не правя/няма да направя нищо. Това е то. Някак мисля, че съм на път да се примиря съвсем. Сега съм някъде по средата. Но не онова примиряване тип "живота е гаден ;/" а примиряване тип "ок, нещата са такива, беше ти трудно и сигурно ще продължава да ти е, но някой ден нещата ще се подредят и за теб, само трябва да почакаш."

Имаше и облекчение, от усещането че споделям тези неща с този човек (макар и само във въображението ми, и под предтекст, че се отнасят за друг човек х) ) и да кофти си е, че тези неща, които са ми толкова скъпи, ще си останат само в мен... но така е най-добре... Вече знам...или поне съм крачка по-близо до знанието, че е така. И знам, че ще имам още доста гадни моменти, гадни изводи и т.н..., но някой ден нещата ще се подредят и за мен... някой ден... днес го знам (:

Искам...

Откакто писах тук за последно се чудя как да формулирам следващата си публикация и за какво да е и има ли въобще какво да напиша...

Е ще пробвам. Не знам, мисля че съм изгубила тренинг с хората. Кофти ми е като си стоя вкъщи, но не изпитвам и желание да видя когото и да било. Предполагам като набера инерция ще вляза в релси отново, но ми е ... измъчено, цялото това.... общуване и разбиране и т.н. Чувствам се както преди. Както преди... 2-3 години или май беше по-скоро не знам. Чувствам се като страничен наблюдател на чуждите работи, но не като някой уважаван наблюдател, който съпреживява и тн нещата, ами като "все-пак-си-нямаш-друга-работа наблюдател" Ами да, нямам си... но все пак предпочитам да тъпея пред някой филм или игра отколкото да се чувствам... така. Защото накрая има едно такова отношение... като че ли си получил подаяние, но когато нямат нужда да "наблюдаваш" ставаш човек, който продължава да стои за подаянието си, което вече няма да му дадът... сигурно звучи несвързано ама аз си го разбирам :д (то и без това аз ще си го чета... здравей мое Аз от бъдещето) та... не знам :/

Неадекватно се държа? Най-вероятно, да. Чудя се, кога последно някой се поинтересува как съм аз, без да очаква да съм добре или да пита просто от учтивост. Не говоря за онова питане "как си, виждам че нещо ти има, говори, че после да не се окаже, че не съм ти обърнал внимание", а за питане чисто и просто от истинско любопитство и съпричастност към мен. Като "хей, как си... какво ти се върти в гавата, искам да знам (:" (усмивката е много, много важна) Не мога да си спомня ;/ Защото когато ме питат как съм е с интонация, с която се говори с болен или пък с клиент или нещо такова.. Не искам, обидно е... имам нужда от човешко отношение, без сарказъм, без очаквания, без припиране...

Не знам, сигурно ще се оправя когато стане задължително всеки ден да се виждам с хора. А може и да ми стане още по-трудно. Понякога хората ми действат още по-затварящо... с колкоо повече хора съм толкова по-сама и далеееч-далеч от това място.

Но усещам една празнина, която и най-интересната книга и най-интересния филм няма да запълнят :/ Тя ме притеснява. Мисля, че се дължи на всички неща, които ме чакат след има няма половин месец, а аз толкова успешно потулих и позабравих :/ Но те са си там и ми тежат... много интересно усещане - празнина, пък тежи хаха.

Хмм трябва да освобождавам компа, което от една страна много ме радва, но от друга - не знам как ще си запълня времето. Трябва да отида до магазина. Сама. Не ми се върви сама. Не ми се и говори, но не ми се върви сама :/

Хайде чао ми.

Ако си повтарям, че съм добре... ще съм... добре?

Не че имам какво да кажа... или май има прекалено много неща, които ми се иска да кажа, но както и да е, мисълта ми е, че не залагам големи надежди този пост да се получи смислен.

Отново се чувствам на ръба между всякакви емоционални състояния. Имам чувството, че мога да се чувствам както си реша в момента. Но ме е страх, че емоциите няма да ми понесат... или пък в момента не мога да изпитам емоции... някво странно е. На ръба между всички чувства, които бих могла да изпитвам в момента е по-сигурно. Стоя си и... нищо. Нито ми е гадно, нито ми е хубаво, нито ми е тъпо, нито ми е интересно, нито ми е приятно нито ми страшно...

Спомних си за снощи... снощи ми беше гадно :/ ама ми мина де... :О може би сегашното ми приглушено състояние е в резултат на снощи :О Тъпо е така да се справям със себе си :/ ама какво друго мога да направя? По-добре е да не чувствам. Когато не чувстваш води ли се, че си.. добре? Защото не ми е зле.. би трябвало да ми е добре, нали? Ъх май ми се седи вкъщи днес, но ще изляза де. Току виж вечерта ми хрумне, че не ми се стои вкъщи и няма да има с кого да изляза и току виж ми стане тъпо :Х няма да рискувам.

Ох странно ми е напоследък като се меся в работите на хората. Не че по принцип не ми е странно ама... не знам в състояние ли съм да постъпвам както трябва, както те не могат... Усещането, че искам да се затворя понякога е доооста осезаемо. Накрая ще си дръпна кабела на нета и ще заключа вратата и ще чета цяяяяял ден и ще гледам телевизия, о и телефона ще си изключа, а на домашния никой не ми звъни буахахаха не май няма да направя така ;/

Оф... стига за сега, май по-късно ще си продължа..

Какъв е смисълът!?

Какъв е смисълът? Когато си задам този въпрос ми е ясно, че съм си стигнала предела... Мдаа... Мисля, че съм ясновидка между другото, сънувах нещо снощи, което един вид се случи днес. Беше неприятен сън, на живо беше също толкова неприятно, само че беше и дооооста по-изнервящо и доведе до въпроса, заветният въпрос, границата на моите нерви и умствени и ораторски способности, а именно: Какъв е смисълът?

Какъв е смисълът да говориш на някого, който очевидно не иска да те чуе? Какъв е смисълът да си споделяш притесненията, ако отсреща ще срещнеш просто тухлена стена? Какъв е смисълът да се привързваш към някого, на когото очевидно не му пука толкова за теб? Какъв е смисълът на мисленето въобще? Какъв е смисълът на човешките отношения? Какъв е смисълът на несподелените чувства? Какъв е смисълът на пропиляното време? Мамка му КАКЪВ Е ШИБАНИЯТ СМИСЪЛ?! агрхххххххх

Какъв е смисълът да си хабя нервите... никакъв, поне на това мога да си отговоря. Отново стигам до тъпото притъпяване на усещанията, до което все стигам напоследък. Притъпи си чувствата, мислите, притесненият, страховете и току виж между цялото това притъпяване, успееш да поживееш малко, да усетиш някоя хубава емоцийка и дори да се почувстваш щастлива? Не... всъщност май няма как дастане с притъпяването и да си щастлива... освен може би ако взимаш някви наркотици... не отново не мисля, че това прави щастлив човек.

Просто ми ПИСНА... дори не мога да дефинирам от кое точно, защото ми е писнало от толкова много неща че направо ааааагрхххххх Писна ми от хората. Ако можех щях да се заключа някъде, да си взема компютъра и да ми носят храна и вода и да живея само чрез познатите си в интернет и ПОТЪР МАНИЯ.

майната ви... майната ви на всииииииички, не че някой чете и не че на някой му пука ама бахти и на мен не ми пукааа майната ви.

Разсъжденията на 2 самотни дни...

Последният уикенд го изкарах главно и почти само със себе си. Беше ми гадно отначало, после реших да се примиря и просто да се отпусна и да се кисна в собствения си сос. Седях и мислех, мислех и седях и общо взето се опитвах да свикна със собствената си компания. Стигнах до извода че съм един що-годе приятен човечец. Не ми се налагаше да правя нищо общо взето... по цяяяял ден стоях на компютъра очаквайки... нищото.

Обмислях живота, обмислях това което е, това което би могло да бъде, това което ми се иска да е и как няма да бъде и тн и тн и тн... Осъзнах че нещата са такива, каквито са и колкото и да недоволствам вътрешно няма да се променят просто така. Осъзнах също, че най-големите ми страхове изключително лесно могат да се окажат напъъъъълно основателни... но от това няма да умра илии и аз не знам какво се случва когато най-големите ти страхове ти се изпречат отпред. Известно време тънех в някакво мазохистично разсъждение, върху "болната си тема", защото ме болеше, но въпреки това дълбаех и дълбаех в разсъжденията си над нея... и си мислех, че всичко ще се оправи в неделя вечерта, когато дадени хора щяха да се върнат и аз нямаше да съм сама вече...

Неделя вечерта дойде и се оказа много по-тягостна отколкото си представях. Никой не се завърна по начин, по който да усетя.... Продължавах да съм си сама вкъщи с мама и бате и тате... продължавах да се чудя какво да правя, само че беше още по-гадно, защото дори не можех да седна на компютъра, за да гледам Смолвил, някой друг филм, да играя на игра, да пиша блог или и аз не знам какво още... Стоях и чаках да ми се приспи иииии бум още един извод... всъщност не ми е толкова лошо, като съм си само със себе си... но въпреки това се радвах за утрешния ден, в който вече нямаше как да съм сама... дори не знам защо, за да споделя някой извод може би, да се оплачаа на някой, да чуя нечии други изводи, някой да ми се зарадва, а и аз да се зарадвам на някого...

И така... днес се видях с хора. Зарадвах им се, повече отколкото те разбраха. Не знам, но като известно време не съм излизала, като дойде време да изляза и да се видя с хора ме обзема някакъв странен, абсурден страх :Х Някаква паника... ииии после ми стана гадно... някакви очаквания, които дори не си бях дефинирала, явно останаха неудовлетворени, защото се почувствах гадно и ми се прииска да е събота и да си седя сама на компютъра, гледайки Смолвил или не знам и аз какво... Като си сам със себе си не очакваш нищо -- няма как да се разочароваш -- добре ти е.

Та... не знам, започвам да се съмнявам, че се справям добре с хората... Или по-скоро с интегрирането на мен сред хората. Не, едва ли винаги се държа добре и околните са винаги доволни от моето държание... но нопоследък ми е все по-трудно да покажа на хората, това което искам.... Не знам, може би на хората не им пука достатъчно или аз се правя на недостъпна (? (втф)) (не не е второто) просто... не знам :/ Ще залагам повече на себе си, в крайна сметка съм един що-годе приятен човечец, нали?

Аз ще приключвам... че пак ме чакат да ставам... отивам да прекарам време със себе си, както правя често напоследък.