Омръзна ми търсенето на отговори...

Цял живот за нещо се чудя. То това му е чаровното на живота като цяло де. Да се чудиш, да се изумяваш, да се питаш, да се възхищаваш... Но сега ми е толкова... изчерпано. Омръзна ми от мъдри отговори, празни думи, които уж означават нещо, а всъщност нищо не значат. Омръзна ми от неща, които "(не)трябва" да усещам и "(не)трябва" да мисля.

Всички изводи ми изглеждат еднакви... "не приемай никого прекалено навътре, за да не те нарани после", "не приемай нищо лично", "не задържай нищо негативно нито се вкопчвай много във веселото", "съмнявай се във всичко"... А какво, ако искам хората да имат лично отношение към мен? Какво, ако не искам да се съмнявам? Какво, ако имам нужда да приемам хората и нещата навътре, защото иначе са ми безсмислени? Даа.. ясно, това не е "нужда" и с преосмисляне и приемане и бляяя бля бля...

Сигурно е така. Сега не ми пука особено. Не ме интересува... не и точно в момента.

Говори ми се с факти. Омръзна ми от теория, лични мнения, гледни точки, хипотези и т.н. Фактите са важни. А когато ги погледна, те хич не са розови. Розови са стъклата, които се опитвам да си сложа. Не, че е по-яко да си сложиш черни такива... Просто ми се иска да има повече хубави факти.

Мисля, че гадното усещане е заради времето. Времето като част от деня, времето като част от седмицата, времето като сезон, времето като част от житейския ми път.... времето ми е виновно на мен. А се предполага, че истински щастлив е човек, който живее в сегашния момент. Опитвам се. Наистина. Но може би странното лошо влияние на уикендите се просмуква зловредно и съсипва всичките ми усилия.

Странно е... Сигурно съм единственият човек, който не харесва уикендите. Не съм се замисляла защо. Действат ми сдухващо. Може би защото се очаква през тях да правя нещо с приятели? Напоследък правенето на неща с приятели и с хора, които ми бяха интересни до скоро, ми действат сгърчващо. Предполагам е заради язвата и липса на лечение в момента. Като се сетя нещо, съвсем дребно, усещанията варират от изливане на киселина в стомаха, до наръгване с остър дървен прът, пак в същата област (:

Опитвам се да не се замислям какво и защо ме притеснява и защо предизвиква тия, чисто физически, неприятни усещаня. Просто се примирявам. Като зрял (или прекалено страхлив да се справи с проблемите си) човек, просто се правя, че ми няма нищо и чакам смущаващото неразположение да спре, а това, според изчисленията ми (които са съвсем скромни, за съжаление), ще стане или когато забравя, или... хм, когато забравя. Когато забравя, че... боли (?). 

Искам да се движа. Да изляза от този мисловен затвор, в който най-честата ми дейност е да обмислям как ще се справя, кой, какво, защо направил и имам ли, нямам ли право на не знам си какво, ще се справя ли със себе си, ще се справя ли с това, което идва, защо околните се държат така с мен, ама аз как се държа.... пф. Как няма да приемаш живота прекалено на сериозно, ако главно го обмисляш, вместо да го живееш? Как няма да приемаш нещата лично, ако съотношението между време на случващи се неща, към време на обмислянето на това, което се е случило е 1:10 в най-добрият случай? 

Искам да танцувам. Искам да пътувам. Искам да изработвам нещо с ръцете си. Да влагам мисъл в създаването на нещо полезно или поне на нещо истинско. Омръзнало ми е да се вкарвам в чуждите филми, сякаш си нямам достатъчно свои. Омръзнало ми е да очаквам някой да се вкара в моите филми, сякаш той си няма негови собствени. Движението е ключът. Едно от малкото неща, които не мога да си позволя. Не и сега. Сега ще си замазвам очите и ще се надявам искрено, нещата да се наредят... този път не знам какво да направя. Този път, не знам как да се старая. 

Омръзнало ми е да обяснявам... по-скоро омръзнало ми е да пиша, защото напоследък повече пиша, отколкото говоря. Тясно ми е. Вътрешно ми е стегнато. Има куп усещания, мътни и неприятни, които даже не поглеждам, правейки се, че не ги усещам. Като да се правиш, че спиш, защото не искаш да говориш с някой, който влиза в стаята ти. Но има 2-3 неща, които малко, по малко набъбват. Надявам се да си тръгнат, преди да се наложи да "говоря" с тях. Не ги искам. Чувствам се като зарязана на пейка. Не... по-скоро, като човек, който си е мислил, че има среща на една пейка, но се оказва, че само се е объркал, а човека, който трябва да дойде има друг ангажимент и не иска да го отложи, за да дойде до пейката с теб. Кой би искал да седи на скучна пейка? Пейката е стара и с олющена боя, а гледката, която предлага, отдавна вече е разгледана подробно... Ама пък така я обичам тая пейка ;/