Хм не съм писала отдавна. Имам чувството, че ще загубя тренинг. Не че нямах идея за блог, нямах време и енергия да го създам. Преди два-три дни например, разсъждавах върху много интересна философска тема, която ме стресна. Смятах да напиша публикация, която сигурно щеше да се получи умна... но ми се спеше прекалено много и оставих за другия ден... на другия ден пък си мислих за друго... ии така и не стигнах до този сайт.
Сега си седя и отлагам правенето на нещо, което чакам от 2 дни. Гледането на епизод на "Герои" йеа... Но си седя и онова познато чувство на "обидно ми е да си притъпявам сама глупостите" ще ми пречи на удоволствието от дългочакания сериал, за това просто ще пиша. Тези дни съм доволна от себе си. Справих се с нещата, които трябваше да свърша тази седмица, почти както трябва. Искам да се самопохваля. Също така не съм се замисляла за неприятни неща от доста дни... до тази вечер. Не че имам от какво да се оплача. Предполагам ми е кофти заради изморителния ден и чувството, че заслужавам поощрение, а такова не виждам. Може би, ако бях хапнала нещо сладко, нямаше да се чувствам така, но е факт, че сладко няма. За това ще се самопоощря като се самопохваля... (боже, това звучи доста жалко, а?) Браво на мен (:
Малко ми е тъжно. Не, продължавам да се старая да съм положителна, вероятно утре вече няма да ми е тъжно. Но сега ми е малко тъжно. Не мога да определя точно защо, а и сигурно няма нужда. Ще се наспя и ще ми мине. Но ми е точно... тъжно. Без сарказъм, без самокритика... Искат ми се толкова неща, които преди ми изглеждаха мои. Всеки ден обаче поне по едно от тези неща, се отдалечава. Имам чувството, че баналният край на филм пак се повтаря... пак се изтърках... хората пак се дърпат... защо се дърпат от мен? Нали уж имаха нужда... или май аз имах по-голяма нужда... И не искам да ме разбираш погрешно (да, ти мое Аз от бъдещето, което си няма работа и чете старите си публикации), не фатализирам нещата. Ясно, хората си имат грижи на главата, също са имали тежък ден, не им се говори с мен в момента... вероятно с почти никого не им се говори... Но имаше преди едни моменти, когато хората ми говореха точно в тези си моменти. Аз бях частта "почти". Сигурно ще прозвучи грубо и егоцентрично, но така се чувствах специална. Мислех си, ето даде отношение и то е било оценено. Мислех си, че съм нещо "повече" за тези определени хора. Била съм, може би. Е, времето минава, а хората се затварят с минаването на времето все повече иии все повече..., а аз не знам защо. Знам само, че след първите отдръпвания от тяхна страна аз се обиждах (както би направил всеки нормален човек) и се дръпвах и аз по малко (все пак си имам достойнство), а ответната реакция - още по-голямо отдръпване... сякаш никога не е било другото ;/ Та в този ред на мисли... толкова ли струват "близките" човешки отношения? Спреш да се стараеш поради някаква причина и отношенията замират? Не трябва ли да е по-двустранно от това?
Та седя си сега и си спомням за преди. За предишните лета. За горещите слънчеви дни, за дългите топли нощи в скайп ^^ За ръсенето на безброй глупости и безсмислици, които придобиват "наш си" смисъл. Гледам назад, а тези неща ми изглеждат като красива снимка в красива рамка. Момент от времето, който вече е приключил. Толкова ми е мъчно. Аз не исках да става така. Старах се много... явно съм некадърна. Мъчно ми е, най-много, защото знам, че никой друг няма да се постарае да промени нещата. Вероятно на другите не им прави впечатление, че нещата не са както преди. А е нередно, че не са както преди. Може би наистина имам срок на годност и според достата случаи, в които е изтичал, средната му стойност е около 3 години и малко...
Отивам да си пускам Героите, а после се надявам бързо да заспя, за да не съм тъжна вече...
Няма коментари:
Публикуване на коментар