Не ми се пише...

Не ми се пише. Нито ми се говори. Прави ми се нещо реално, нещо истинско, нещо, имащо значение. Искам да показвам това, което искам да кажа, с поглед, а чувствата си да изразявам с действия. Искам да се движа и да не говоря, а околните да разбирам само по жестовете и погледите им. Искам да мога да плача лесно, а да показвам кого, кога харесвам – още по-лесно. Искам да излея някъде, буквално, това, което ми е вътрешно, за да се махне и да мога да се изправя наново. А после, само да действам и да зарежа обясненията и говоренето завинаги.

Омръзна ми от безсмислени неща. Омръзна ми от неистински неща, а най-много ми омръзна от полувинчати неща. Уж имам нет, но всъщност не ми стига дори блога да си отворя, а само седи и „зарежда” (за това сега седя и пиша на уърд). Уж има хора в скайп, но никой не иска да си пише с мен. Уж съм болна, но не е достатъчно, за да си седя вкъщи, стига само колкото да ми е кофти, докато съм на училище, да ми е лошо и да ме болят мускулите, гърлото, главата и стомаха. Уж знам какво трябва да правя, а седя и нищо не правя. Уж не съм сама... уж не съм сама...

Омръзна ми да трябва да се обяснявам, а накрая да се чувствам гузна, че въобще съм почнала. Омръзна ми да се чувствам сама, а отговора на собствения ми въпрос „защо?”, да е „а ти какво направи, за да не се чувстваш така?”. Не направих ли достатъчно? Не показах ли достатъчно ясно? Не заслужих ли? Сигурно не.

Искам да се чувствам добре. Искам да се чувствам „сред”. Искам да усещам, че не съм сама. Искам да не се налага, поне веднъж да не се налага, аз да търся Нещото. Искам То, да ме намери.

Искам отново да видя цветовете. Отново да усещам слънцето и то, заедно с красивите облаци, да е достатъчно, за да ми е усмихнат деня. Искам усещането за неподреденост и хаос да се махне. Да се върне онова хубаво, ентусиазирано, гледащо напред със светнали очи същество, а това изплашеното, болезнено изгарящо отвътре, „:)” и не знаещо какво да прави момиче да се махне.

Омръзна ми срокът на годност, който всички наоколо постоянно натякват. Толкова ли струват човешките отношения? 5 години? Нищо освен задължителното посещаване на дадена институция не ни е свързвало? Няма какво да ни задържи заедно след края на срока на годност? Пфф... Как се очаква да се чувствам добре сред хора, които постоянно обясняват как след Края, вече нищо няма да е същото и „пак ще се срещнем след десет години”? Това ме кара да имам усещането, че срокът вече е изтекъл. Никой не се сеща да каже, че свършва само училището... не... за всички това е Края. Предполагам, ако и аз имах някакъв сремеж за ново начало щях да искам старото да свърши... и по-точно щях да свърша старото, както правят всички. 

Чувствам се като гара. Пътниците вече са започнали да си приготвят багажа и съвсем скоро ще се качат на влака, отпрашвайки към по-готината, по-голяма сграда на следващата гара. А аз, ще си остана да събират пейките ми прах, гледайки след влака.

Проблемът ми е, че гледам околните вместо да гледам себе си? Вместо да се насоча и аз нанякъде стоя и недоволствам, че другите искат да вземат живота си в ръце? Най-вероятно. Но не искам да съм поредният захвърлящ всичко старо, забързан към следващото, човек. Обидно ми е, гадно ми е и може би за това нямам никакво желание да се готвя за изпити... но няма как, от утре и аз почвам... задължително е. И ще си остана тук. Напук може би.

Искам си положителното Аз обратно

!

Искам да виждам хубавото в околните. Искам околните да ме радват и да оправдавам дефектите им както преди. Искам... ах как искам... Но не мога... обидно ми е за толкова много неща, на толкова различни хора, че чак е болезнено. Но най-ми е обидно, колко преходно и лесно забравено е всичко, което ми беше ценно (а и продължава да ми е). Всички изречени от мен думи. Всички направени компромиси.  Всичките старания и обяснения... дадени обещания и изясняване на ситуации. Заявяване на „аз съм тук” и „искам да знам какво те вълнува”. Всички моменти на „смутени усмивки и гъдел в стомаха”. Всички светнали погледи. Толкова са ми ценни, че чак ми се плаче като се сетя какво всъщност остана от тях и как изкривих... как се изкриви всичко ;/ Различни хора, различни ситуации... еднакво усещане в огромни количества.

Чувствам се болна. А това предполагам е един Болен блог. Едва ли някога ще го прочета пак... Искам просто болното усещане да се махне... искам да се излекувам...