"Жената на пътешественика във времето"

Днес гледах "Жената на пътешественика във времето". Отначало филмът почва мудно, объркано и се чудех, дали наистина е толкова хубав, колкото казват. Сега, след като го изгледах целия, мога да кажа, че филмът е красив, трогващ... от онези, които докосват Онази струна вътре във всекиго, но която невлюбените често прикриват и се правят, че я нямат.

Филмът ме настрои сантиментално,  а може би си бях сантиментално настроена преди това... не знам, но ме гложди една мисъл (по-скоро доста мисли в една насока)... Спомняте ли си онова усещане, когато сте били малки и сте гледали някоя приказка или сте чели някоя фантастична книга. Аз имам много примери. Бях (а и още съм) самовглъбено дете, живеещо през по-голямата част от времето в своя си свят. Но да се върна към Усещането, за което говорех... та гледате филм за Дядо Коледа (и сте на 7) или четете Хари Потър (и сте на 11), знаете, че тези неща не са истински, но една част във вас... една голяма част вътре във вас се чуди дали не е истина? Надява се, наивно и по детски, че работилницата на Северният полюс същетсвува или, че улица Диагон-али наистина е зад "Продънения котел" и вие трябва само да стигнете до Лондон, за да я посетите. Прекарвате часове, потънали в представи, какво би било, ако можехте да правите магии и как писмото ви може би се е загубило и е закъсняло... Със сигурност знаете това чувство... Това му е красивото на детството. Не знаеш нищо със сигурност и си позволяваш да вярваш, че такива красиви неща съществуват и че някой ден, може би още утре докато си играеш, ще попаднеш на нещо вълшебно... защо пък да не са истински чудесата, нали?

После порастваш. Разбираш за компютърната анимация, специалните ефекти, за взаимстването от чужди автори, за комерсиализацията, за алчонстта, за блясъка и парите, славата... Дядо Коледа измислен в голяма степен от Кока Кола, а края на Хари Потър прекалено силно повлиян от фенски желания... Свикваш да живееш без онова магическо чудене, гъделичкащото любопитно усещане... или може би просто пораствайки, нещата, които могат да ти го донесат се изменят? И да... тук е връзката с филма х)

Гледах днес филма и усетих отново онова усещане... Така ми се прииска да е истина. Така ми се прииска да мога да се чувствам толкова сигурна и толкова свързана с някого. А дали съществува наистина такава любов? Да... ясно, че пътуващ във времето човек няма, но... такава вярност, такава привързаност, такава силна обич... ах... актьорите го бяха предали толкова...естествено, толкова истинско изглеждаше... дали съществува? Не съм убедена :/ Или дори и да съществува... реално имам усещането, че не е за мен. Не че не го искам, напротив... просто е от нещата "о, толкова би било хубаво да спечеля шестица от тотото" и от време, на време пускаш тото... но на всички ни е ясно, как се печели шестица от тотото...

Стана ми малко тъжно :/ Помислих си "и какво, след години съвсем ще спреш да вярваш и в това, така ли?... и тази магия ще си загуби блясъка?". Още по-тъпо е, че не е като да съм опитала и да съм се разочаровала... по-скоро е отново онова мое "нищуване". Но за това разочарование не са нужни неуспешни опити. Достатъчно е липсата на Нещото, за да ти стане ясно, че явно не съществува. Не е нужно да скочиш с метла, за да разбереш, че не лети. Не е нужно да отидеш на Северния полюс, за да знаеш, че не съществуват работливи джуджета, служещи на добрия белобрад старец. Не е нужно... Достатъчно е да видиш, че не ти се получава... ама хич... в никаква степен, нищо не ти се получава... Щом не ти се получава с дребните елементарни нещица, какво остава за чувства от величината на онези по филмите? 

Та... така де, стана ми малко тъжно... не искам и тази магия, да се окаже плод на нечие въображение :/... Гузно ми е пред мен, защото... вече съм го приела така..., че не съществува и, че не е за мен...

Искам да ми покажат, че греша...