Днес отново ми се получи онази синхронизация тип - мислиш си нещо и в същия ден гледаш нещо по телевизията или слушаш нещо, свързано с него. Гледах "Улицата". По-скоро малка част от предаването. Показваха възрастни хора, малки деца иии актьорите от шоуто, вайкайки се, не може ли нещата да се върнат назад, да се върне младостта и тн. Показваха, връщайки кадара назад, разни движения, сълзи връщащи се нагоре...
Случвало ли ви се е да искате да изтриете някои неща, които сте казвали иии говорили... усещали? Навярно да. Мислех си за изкривената представа, когато си в дадено състояние. Чувстваш се... някак... и това усещане ти изглежда велико и вечно, искаш да го изразиш, да го покажеш, да не го омаловажаваш и го говориш, гърчиш се, мислиш го... После минава време, реалността те кара да си промениш усещанията... или може би е просто самото време, усещанията се забравят, някак... минали са вече, но спомена за разговорите на тази тема си стоят. Като пръски от кална локва, в която си стъпал - времето вече може да е сухо, но следите от разплискването на калната вода си стоят по теб.
После (в измерението "сега") разни изказвания, дрееебни случки те карат да се чувстваш... жалко... като кретен, защото правиш връзка с онези спомени. Усещанията май ги няма вече, но спомените за раздухването им те връща, придържа те... Не стига че ти е било трудно да се пуснеш, ами ти е и допълнително гадно, защото не можеш да разбереш... какво подяволите беше всичко това и приключи ли вече?! Имаш ли право да ти е гадно... нормално ли е когато не ти е гадно в едни ситуации и ти е гадно в други... какви са тия... петна... защо трябва да ги има... това че гузните петна са само вътре в теб означава ли, че ги няма? Но няма значение, нали? Нищо не се вижда навън... само вътрешно е... ще го забравиш.
Гледах и края на един епизод от "Анатомията на Грей", в края гласът зад кадър говореше за търсенето на смисъл. Хората го правят, защото имат нужда от обяснение. Мисълта, че са съвсем самички тук долу е прекалено страшна.
Аз съм от най-страхливите хора = най-много имам нужда от смисъл. Търся смисъл във всичко... или поне търсех... Прекалено много безсмислени неща ми бяха важни, за да знам, че не всичко има смисъл. Смисълът си го градиш сам, вътрешно. Ако не го видиш, значи го няма, а ако го има - си си го измислил сам... Животът не е низ от случки, които се случват, за да се случи нещо друго... Животът е низ от последователно случващи се неща, без връзка помежду си (изключвам причинно-следствената). Всъщност смисълът се крие в това да "научиш" нещо от това, което те сполетява. Доста тъпо, нали? Къде, къде по-яко е да живееш с усещането, че всичко си има причина. Да намираш връзки във всяка дребна подробност, като цвета на връзките на кеца свържеш с нещо важно и по този начин, всичко изглежда подредено, дори когато не е. Има хармония, по-велика и по-голяма от вътрешната ти - доста полезно, когато вътрешна хармония просто ти липсва... Полезно е, когато наоколо нещата не ти допадат... "сега е така, защото послеее...."... всъщност... защото после, какво? Сега ти е гадно, следователно послее няма да ти е, защото сега нещата просто се подреждат?! Боже, какви глупости... Ако съумееш да си оправиш нещата, ще си ги подредиш, без това да влияе на неочакваните събития в бъдеще или да е свързано с каръшките ти дни в миналото...
"За да си истински щастлив, трябва да живееш само в настоящето". Не помня къде прочетох това, но ми се е забило в съзнанието от тогава. Толкова е вярно! За да си щастлив трябва да изключиш миналото и бъдещето, да спреш със съжалението за "ах, преди..." и с притесненията "ах, ама после...", да се откажеш от търсенето на Велик смисъл... Какъв смисъл ти трябва, ако просто си гледаш настоящето? Не правиш смислови връзки с миналото или бъдещето... просто живееш.
Реалността упорито се опитва да ме блъсне по челото, а аз винаги съм си играела на гоненица с нея - ту съм супер голям реалист, здраво стъпил на земята, ту съзнанието и представите ми литват някъде далеееч, далеееч от реалното... Но, тези дни, тя ме удря по челото, а аз я усещам... не ми е особено приятна... изводите не са ми по вкуса, но пък се "Честни" и са си реални... Може би, съжалението по минали неща... като "защо не още..." иии недоволството по идващите такива, ме карат да се чувтсвам зле. Всъщност настоящето си е съвсем добре и ако можех да гледам само него, всичко щеше да е наред.
Реалността, може да не е особено сладка, но трупането на илюзии и фалшиви надежди... абсурдни притеснения и неразбрани усещания е още по-горчиво.
Няма коментари:
Публикуване на коментар