На мнение съм, че човек може да бъде, а и Е това, което иска да бъде. Мисля, че човек може да моделира и модифицира себе си, така както той пожелае. Думите "такъв съм си" винаги са ми изглеждали плоско оправдание, да си правиш това, което ти е най-лесно дори да не е правилно.
Но къде е границата? Кога наистина имаш основание просто "да си си такъв"? Понякога колкото и да се стараеш да не правиш неща, които не ти харесват иии да се опитваш да правиш тези, които ти се виждат хубави... не ти се получава... или просто не опитваш достатъчно силно? Не знам, кога се прекрачва границата и нещо от естествено старание се превръща в измъчено натегачество. Не знам също, кога спираш просто да правиш това, което мислиш за правилно и започваш да изтерзаваш себе си с неестествени за теб неща.
Прекалено бясното избягване на бездействието, оставя в мен усещането, че нищо няма да се получи без моята намеса. Че нещата не се случват "просто така"..., но като се замисля не знам, дали не е така... просто при мен никога нищо не се е получавало "просто така"...
Но темата е друга... Тази вътрешна борба, на това, което си или си бил някога, срещу нещата, които се стремиш да си е доста изморителна понякога. Объркващо е... тези неща, към които се стремиш... тях ли си, или само се опитваш да си тях? И всъщност не е ли лицемерничене спрямо теб, да се опитваш да се държиш "правилно"? Кога и къде е пресечницата на чуждото търпение спрямо теб иии твоето търпение спрямо другите?
Успокоява ме мисълта, че щом харесваш дадено нещо и искаш да си него, значи ти е заложено вътре в теб. Това са части от теб, които искаш да изпъкнат, но просто ти е било по-лесно да не се стараеш. Иска ми се да намеря баланса... да не се впрягам ии хвърлям прекалено силно в избягване на нещата, които не ми харесват, защото всъщност и те са си част от мен. Ако намеря златната среда, сигурно ще съм доста по-доволна от себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар