На моменти разбирам хората, които се напиват..., които се "размазват" умишлено. На моменти и на мен ми се иска да се натряскам... ама мноого здравата. Не с компания, не с повод... просто да хвана огромна чаша силен алкохол и да я гаврътна наведнъж всичката и просто да се "отрежа" от света, хората, вселената, себе си и всичко и всеки наоколо.
Случвало ли ви се е да трябва да разплитате сложен възел? Отначало тръгвате с нагласата и здравите нерви, че ще го направите, но не успявате колкото и да се стараете... с минаването на времето ви става все по-трудно да сте търпеливи и да действате внимателно, вместо да опъвате здраво конците (от яд) и те да се затягат още повече. Възелът ви изнервя и ви се иска да вземете ножицата и да го накълцате, или пък да дърпане конците на където ви сварят ръцете ииили просто да хвърлите всичко... да пуснете тъпите конци, да ги настъпите и да отидете някъде другаде и да забравите тъпия възел...
Предполагам желанието да се отрежа с алкохол, на моменти, е аналог на пускането на конците. Само че не мога да се натряскам, защото знам как ще се чувствам после... та няма да го направя. За това и идеята е още по-привлекателна. Като романтиците, дето са вдъхновени от нещата, които няма как да направят... неосъществимо пътуване, неосъществима любов.... неосъществими мечти.... неосъществимо пиянство... неосъществимо запращане-на-майната-му-на-всичко...
Неосъществимите неща са гадни. Защо хората са устроени така, че да продължават да ги искат, въпреки че разбират, че няма как? Всъщност... искат нещата, НО те са неосъществими и не могат да спрат да ги искат, защото толкова много ги харесват, или ги искат, ЗАЩОТО те са неосъществими?
Понякога се чувствам като тенджера под налягане... или като ония чайници, дето като стане чая и почват да пищят... Или като малките деца, които като не стане на тяхната и се дразнят и нервят и изпадат в нервни кризи и почват да се тресат... Не че се треса... и не, от ушите ми не излиза пара, но такова ми е вътрешното усещане... за вътрешното ми аз. Нервя се, а дори не осъзнавам на какво. А може би се нервя на толкова много неща, които съм "приела" и уж не ме нервят, че вече не ги забелязвам...
Имам мечта... Да съм от онези освободени, щастливи хора, които имат силата да приемат нещата такива каквито са и да знаят какво могат и какво не могат да променят. Да мога да взимам нещата в свои ръце и да ги "пускам" когато се убедя че не става. Да не задържам негативното в себе си, но и да не ми се налага да се "правя на ударена" когато нещо ме нарани. Да съм достатъчно мъдра, но да не се държа като по-възрастна или по-малка отколкото съм всъщност. Да приемам хората правилно (да странен израз, но не знам точно как е най-хубаво да се приемат хората... за това просто "правилно" (нито даденост, нито нещо, без което не можеш)). Да не съм нито прекалено затворена, нито наивно открита... Всъщност мога точно да си представя какво излъчване има един такъв човек, но не мога да го опиша с думи. Ех, да можех да съм такава...
Не съм от хората, които захвърлят възела... По принцип опитвам до последно, дори след като ми избие пот по челото или 2-3 човека започват да ми казват, да се откажа... аз продължавам. Амбицирам се по-силно, боря се с желанието да хвърля всичко и сякаш колкото повече ми се опъва нещо, толкова повече се стягам да го "надвия"... А накрая, когато успееш да развършеш конците, удовлетворението е просто... вълшебно... Лекота, удоволствие... всъщност задоволство... нооо фазите "иска ми се да хвърля и зарежа всичко и да се махна" винаги ще ги има май....
Няма коментари:
Публикуване на коментар