Вчера или онзи ден, не помня точно, беше слънчев предиобед. Беше толкова красиво. Не се бях сещала, че ми липсва слънцето тези дни. Беше толкова... живо и спокойно. Слънцето осветяваше мокрите сиви улици, а те не изглеждаха толкова неуютни, огряни от лъчите. Минаваше и през кафевите листа на сухите клони и им придаваше толкова красив цвят... Натрупалите влага от дъжда и снега блокове, не изглеждаха толкова мрачни и сиви, обвити в светлина изглеждаха... някак приятно на мястото си, изглеждаха дори приветливо. Седях пред отворения прозорец и потръпвах от студа, който влизаше, но можех да стоя и да гледам тази картина цял ден... Обичам зимното слънце. Обичам го повече от лятното и пролетното. То идва, за да поправи... за да напомни.
Лятното слънце е прекалено жарко, а и то както пролетното е нещо, с което бързо свикваш и не ти прави впечатление. Може да ти стане лошо от него, защото през повечето време е прекалено. Зимното не е такова... То идва в моменти, в които най-много се нуждаят от него. Улиците, градинките, сградите... всичко е мокро и студено и посивяло и има нужда от топлина и цвят и е толкова хубаво, когато го получат.
Предполагам това е разликата между дълго чакан и трудно постигнат успех и нещо, получено на готово. Сега разбирам и онези странни пожелания за рожден ден "пожелавам ти и достатъчно трудности, за да оцениш хубавите неща, когато ги получаваш" хаха
Днес е мрачно, сиво и много мокро. Искам малко слънце. Мъничко... за няколко минути. Искам дъжда да спре. Но прогнозата е за влошаване, не за оправяне на времето :( Жалко.
Сетих се за една песен. Поздрав (:
Няма коментари:
Публикуване на коментар