Студена кола и замъглени стъкла.

Преди малко прочетох това

Много е красиво. Появи се толкова навреме. Хах синхронизацията наистина съществува...

Заспиваш ли, аз май че те събудих, 
прости ми, че дойдох при теб сега. 
Душата ми се стяга до полуда 
в прегръдките на свойта самота. 
Самичък съм, а тъй ми се говори, 
устата ми залепва да мълчи…

Не се харесвам особено в това си настроение. Сякаш искам нещо, а не знам точно какво. Толкова отчаяно го искам, а то не идва. Чакам нещо да се оправи, но всичко си стои същото. Оглеждам се и се чудя къде точно е проблемът, а такъв не че няма... но не е ли отдавна решен? Или поне забравен?  

Страхувам се, че сметките ми излязоха криви. Не е толкова лесно да се примириш, колкото си го представях. Но друго ме притеснява... Появяват се куп дребни неприятни усещания, които не предвидих. Подкопават ми стратегията. Пречат ми на самозалъгването. Всъщност какво ми остава? Да чакам... толкова е блудкаво...

И чакам... чакам... чакам... става ми все по-трудно и по-трудно иии по-трудно... Губи ми се смисъла.

Мисля че от мен би излязъл страхотен символист. Днес ми просветна нещо. Самотният човек е като студена кола. Когато в нея влязат хора, ако не останат достатъчно дълго, топлината, която внасят стига само, за да замъгли стъклата. За да се оправят замъглените стъкла, колата трябва да получи достатъчно топлина, за да се изчистят от замъгленото. Ако се опитваш да ги избършиш само ги размазваш.

Когато получиш "топлина" от някого, а тя е недостатъчна... след нея ти оставят само замъглени стъкла. Колата продължава да е студена, само че гледката е затъмнена. 

Мисля че съм като кола на студа. Трябва някой да пусне парното, за да се оправят стъклата.