Различно

Използвам това място, главно за изливане на разни черни, тъмни, тъжни неща. Но този път ще е различно. Днес се почувствах по-различно.

Днес съм пълна с гъделичкащи, преливащи чувства на признателност и благодарност. Топло ми е на душата и ми стана толкова емоционално от разни изводи, че чак ми се сбра топка в гърлото... но този път е от хубаво, този път е от добро.

Напомни ми се, че доброто, което правиш може да не се върне от там от където очакваш, но гравитира около теб и вселената ще ти го върне, от разни неочаквани хора и места, с разни непоискани жестове и добрини. Напомни ми се, че колкото и да се съсредоточавам в черното в човешките отношения, около мен витаят добри и светли неща, необяснимо безкористни и чисти. Има благодарни и добри хора. Има човечност там, където не я очаквам и не я искам.

И не ми се иска да звуча драматично, но ми е едно такова разчувствано... Иска ми се да запазя това. Да си го припомня, когато ми е тежко. Да си спомня за сапуна, милото скайп съобщение и котките. Да си мисля за милите танци, изненадващите откровения в скайп и всички подкрепящи лъчове от София. Осъзнах че съм ценена, вероятно не на местата, които гледам втренчено и не от хората, от които съм обсебена... но съм ценена.

Нещата не са толкова страшни. И ще се оправят.

Сега го знам.

Дано си го спомня и утре.

Искам просто да кажа БЛАГОДАРЯ. Последната година не го чувствах достатъчно (сега обаче ми е толкова емоционално и преливащо, че ще наваксам поне малко х) )

Explanation.

Тръгнах да си затварям табовете в браузъра, когато попаднах на един с гугъл транслейт и думата Explanation в него. Както правя в 50% от случаите, когато отварям гугъл транслейт, исках да проверя правописа на думата, за да не се изложа пред нейтив спийкър с английския.

Та докато гледах думата, се замислих за смисъла й.

Обяснение. Търсите ли обяснения? Давате ли ги? Изисквате ли да имате обяснение за всичко? Аз лично все ги давам, искани или непоискани, няма значение. Вероятно защото смятам, че когато нещо е обяснено то е... простено. За всяко нещо си има причина и ако тя е ясна на всички, ще липсват недоразумения и болки.

В един идеален подреден свят, всички се разбират, всичко е ясно и чисто... но къде е този свят? И не съм ли дала прекалено много важност на тези обяснения?

Те всъщност почти винаги нямат значение. Понякога истината просто е грозна и обидна. Понякога просто боли.

Ако можеше да се обясня наистина ясно и да ме разберат, това нямаше да промени събитията. Ситуацията просто е такава. Не защото не са ме разбрали.

Да получа обяснения, също не ми помогна никак. Събитията са си събития. Нараненото си остава наранено. Обяснението не ме оправя. Не ме прави по-малко разочарована или самотна.

Ще ми се да се отърва от чувството, че не са ме разбрали и, че ако ме бяха разбрали правилно, сега щях да съм по-щастлива. Не е вярно. Трябва да си го набия в главата.

Просто няма значение. Никога не е имало. Истината е грозна.

А някой ден, ще се появи нещо с друга истина. На него обяснения също няма да му трябват, но изходът ще е добър. Поне се надявам... не вярвам, но се надявам.

Решавам

Решавам, че съм готова.

Айде. Готова съм, да спра да бъда тъжна и да опитам наново. Знам, че вероятно бих се поддала твърде бързо и твърде много, ако се появи някой, но не ми пука. Такава съм. И от една страна се радвам, че всичките глупости, не са променили това.

Готова съм да опитам. Омръзна ми старата драма. Искам да  ми се СЛУЧВАТ нови, хубави неща. Нови хора.

Тук

Пак съм тук.

Във фазата, в която всичко се преглъща и попада в нямата, глуха кухина. Отнема му се гласът, както и правото да просъществува. Не виждам смисъл от обмисляне, обсъждане или записване на никое от малките изводчета, които ми текат през съзнанието. Не виждам смисъл от въодушевяване или приземяване, от планиране или вълнуване.

Чувствам се като на автобусна спирка, след дълъг, скучен ден. Седиш си на спирката, а устата ти е залепнала от прекалено дългото мълчание. Тайно се надяваш, че преминаващия познат, когото си забелязал преди 10 секунди да приближава, ще те размине без да те види. Не искаш да ти се налага да се усмихнеш и да си използваш гласа.

Чакаш си автобуса и ти е празно.

Естествено ще хванеш всички автобуси, които трябва. Ще отидеш на всички места, на които се налага. Но... празно.

И така... Ще дочакам автобуса. Дано ме отведе, на някое топло място.

Тази есен изключително много ми напомня на есента преди 3 години. Само че е по-сива. А идващите зима и пролет са много по-страшни.

Писна ми от цялата носталгия. За това ще си стоя празно.

I am done

It's done. I'm officially dead inside. 

Може би, ако приема празнината, ако приема, че просто не съм на добро място и ще ми е гадно, може би тогава ще мине. Противно ми е. Всичко. Толкова много. Ще ми се да можех да повърна сърцето си и всяко друго нещо съдържащо чувства. Ще ми се някой да дойде и да оправи миналото. Да го направи спретнато и по-лесно за преглъщане. Да не ми е противно от всичко. Да не ме е срам. Да не тая толкова много съжаление и разочарование... Да е красиво и светло отново. Да мога да изразя цялата напразна обич.

Но не може. За това просто ще го приема.

Отказвам се.

"Shake It Out"

Regrets collect like old friends
Here to relive your darkest moments
I can see no way, I can see no way
And all of the ghouls come out to play

And every demon wants his pound of flesh
But I like to keep some things to myself
I like to keep my issues drawn
It's always darkest before the dawn

And I've been a fool and I've been blind
I can never leave the past behind
I can see no way, I can see no way
I'm always dragging that horse around

Our love is pastured, such a mournful sound
Tonight I'm gonna bury that horse in the ground
So I like to keep my issues drawn
But it's always darkest before the dawn

Shake it out, shake it out, shake it out, shake it out, ooh whoa
Shake it out, shake it out, shake it out, shake it out, ooh whoa
And it's hard to dance with a devil on your back
So shake him off, oh whoa

And I am done with my graceless heart
So tonight I'm gonna cut it out and then restart
'Cause I like to keep my issues drawn
It's always darkest before the dawn

Shake it out, shake it out, shake it out, shake it out, ooh whoa
Shake it out, shake it out, shake it out, shake it out, ooh whoa
And it's hard to dance with a devil on your back
So shake him off, oh whoa

And it's hard to dance with a devil on your back
And given half the chance would I take any of it back
It's a fine romance but it's left me so undone
It's always darkest before the dawn

Oh whoa, oh whoa...

And I'm damned if I do and I'm damned if I don't
So here's to drinks in the dark at the end of my road
And I'm ready to suffer and I'm ready to hope
It's a shot in the dark aimed right at my throat
'Cause looking for heaven, found the devil in me
Looking for heaven, found the devil in me
Well what the hell I'm gonna let it happen to me, yeah

Shake it out, shake it out, shake it out, shake it out, ooh whoa
Shake it out, shake it out, shake it out, shake it out, ooh whoa
And it's hard to dance with a devil on your back
So shake him off, oh whoa

Shake it out, shake it out, shake it out, shake it out, ooh whoa
Shake it out, shake it out, shake it out, shake it out, ooh whoa
And it's hard to dance with a devil on your back
So shake him off, oh whoa

The little things

"Enjoy the little things in life... for one day you'll look back and realize they were the big things"

Ако имахте буркан, в който да складирате малките неща, какво щяхте да пъхнете в него?

Аз знам какво бих пъхнала в моя. Бих пъхнала изненадващите целувки по лицето, дадени просто така. Топлото какао в студените, сумрачни дни. Прегръдките откъм гърба. Онзи момент, в който осъзнаваш, че с някой нов познат всъщност имате повече общо и се "схващате" взаимно, на някоя тема или с някоя обща шега. Усещането да се прибереш изморен след дълъг ден, в онази приятна умора, осъзнавайки че имаш за вършене само любими неща, след които да заспиш блажено. Да получиш точното количество сън, след който да се събудиш бодър и отпочинал... и гладен! Ооо да си много гладен и да получиш точно храната, която ти се яде, в точното количество и точно навреме! Миризмата на всеки отделен сезон, също бих прибрала.

Бих прибрала усещането за сигурност и спокойствие, когато си сред наистина приятели. Моментът, в който осъзнаваш, че хората наоколо не те напрягат, не те дразнят, не те натоварват... просто си на мястото си и се чувстваш приет, "част" и себе си.

Ооо дъвченето на еъруейвс екстрийм. Стъпването по хрускащи листа. Чуването на нова яка песен в сериал, откриването й и непрекъснатото й слушане в следващите три дни. Да почувстваш, че всъщност те бива в нещо. Някой да се разсмее на шегата ти от сърце. Да накараш някого да се почувства утешен/успокоен, когато е в труден момент. 

Да харесваш някого... ама наистина, наистина да го харесваш. Да тръгнеш нанякъде. Усещането, когато си взел всичко необходимо и те чакат пътешествие и хубави неща.

Изненадата и въодушевлението от първата целувка с някого. Усещането от допира на кожата, на някой обичан. Мириса на някой обичан. 

Чувството на свобода, при липсата на излишна самокритичност. Удивлението от красивите случайности. Удивлението от неочаквано, но получено добро отношение.

мога да продължа така още...

Истината е, че малките неща са нещата, които ти липсват. Нещата, за които мечтаеш. Не знам за другите, но когато си мечтая за някого с все още неизвестно лице, не си мисля толкова за общата картинка, в която ще си паснем идеално... мисля си за дребните неща.

Мисля си, че ще има кой да ме гледа в очите като му говоря даже най-голямата простотия. Мисля си, че ще има кого да милвам по главата. Представям си как ще мога да го навия да потанцуваме романтично (т.е. хилейки се и преувеличавайки драмата) на Adele - love song (обичам оригиналната версия на The Cure, но за бавен танц е подходяща Адел). Мечтая си за инсайд джоукс, издаване на дебилни звуци, смешно танцуване, да си вкарам ръката в джоба на горницата му, да мога да заспя сгушена в него на някоя пейка, докато той говори с приятелите ни... а целувките... те ми се струват толкова космически важни, далечни и велики, че чак не мога да ги нарека дребни неща. Не мога да повярвам, че понякога хората приемат тези неща за даденост. Аз никога не успях...

И ми се иска вече да идват тия дребни неща. Мисля че мога да докажа на Вселената, как няма да ги имам за даденост. Как ще ги ценя и ще бъда благодарна. Така че хайде... Една част мога да си осигуря сама, хайде вече, помагай за другата.

(:

"empty as a promise no more" не знам дали е редно да си го превеждам както си го превеждам... но всъщност това е смисълът, който на мен ми проговори...

празна като неважащо вече обещание

Тези дни иначе чета книга и се свързвам с природата. Трябва да призная, оценявам наново самотните разходки в ранната есен. Хрускането на листата, приятното слънце и идеалната температура. Свободно реещите ми се мисли. Хубаво е. Май ме бива в това да съм сама. Стига съм се плашила.

А някой ден ще се зануля и ще мина в суперпозиция и от там ще мина в някоя хубава позиция. Само дето на моменти имам чувството, че докато стане това, съвсем ще спра да искам каквито и да е по-различни позиции и просто ще свикна и ще се отпусна.

I'm doing it anyway

...така или иначе... какъв друг избор имам. Нямам. А може би още не го виждам.

Ще дойде... знам че ще дойде.

...will they?

“All alone! Whether you like it or not, alone is something you'll be quite a lot!”

― Dr. Seuss, Oh, the Places You'll Go! and The Lorax

Приемам го. Поне се опитвам. Човек е сам и вероятно, когато не го чувства, се заблуждава или е за кратко.

Опитвам се да го осмисля, като нещо естествено и нормално. Като частта от живота, която е с теб завинаги. 

Но искам да говоря за чувството на самота. Самота от онази, която те стъписва вътрешно. Когато се усещаш толкова претръпнал, недокоснат и далечен от любим човешки контакт, че цялото ти същество просто се сковава. 

Самотата, от която се срамуваш.

Срам. Оставам с впечатлението, че на това да се чувстваш самотен, се гледа с много лошо око. Ако се чувстваш самотен, вероятно си отчаян, а всички знаем какви са отчаяните хора. Може би си готов да забъркаш всякакви каши.

Друг вариант е да не си достатъчно силен, за да си самодостатъчен. Не знаеш как да се самозабавляваш така, че да нямаш нужда от никого.

А и ако се чувстваш самотен, вероятно излъчваш някаква меланхолия и/или негативност... просто нещо не ти е наред.

И мен така ме е срам, че ми е самотно. Срам ме е, че усещам сърцето си, биещо твърде бързо, като чуждо, а кожата си като облята с парещ студ. Срам ме е от моментите, в които ми става толкова празно, гадно и очуждено, че просто се изкючвам, защото не мога нищо друго.

Ей така се лашкам от чувство за numbness към вряща болка. А може би едното идва, за да намали другото. 

И да, срам ме е, че не мога сама. Срам ме е, че не съм съвършена и че изпитвам неутолима нужда. Срам ме е, че не мога да доставя сама на себе си това, което ще накара мозъкът ми да спре да ме мъчи. Срам ме е, че се чувствам нещастна и неспособна, само защото ми е самотно. Аз имам други качества. Имам други неща в себе си и ме е ужасно срам, че за да ги показвам тези дни, полагам десет пъти по-големи усилия, заради тъпата гадна самота. 

Срам ме е, че трябва да чакам някого. Вече даже не ми се занимава.

Страх ме е. С времето нещата стават по-трудни и не виждам как ще започне да ми помага. Пропадам назад. Към теб, дето ме смели и изхвърли до следващия път, в който ще съм нужна. Страх ме е, защото в моментите с парещия студ, мога да мисля само за това, как искам да съм ти нужна и колко ще страдам, когато осъзнаеш, че вече никога няма да трябвам.

Срам ме е... срам ме е от всичко това. Грозно е. Вече не знам дали времето ще ми донесе спасение.

Пак имам чувството, че някъде бъркам. Май че съм на грешен път. А този страх, преминаващ в срам, стига до гняв. Как се подредих така? Аз исках само чиста съвест и да върша добри дела... исках просто да правя правилните неща и да обичам... как се подредих така? 

И колко време му трябва на времето?

Не искам да съм това момиче.

Love hunt me down
I can't stand to be so dead behind the eyes

Живея с идеята, че всичко е кръговрат. Всичко се случва на цикли, със своите спадове и върхове. Но не съм наясно, дали наистина е така... а и ако е така, как точно стоят нещата.

Трябва ли да се осмъртя вътрешно, за да мога да се съживя наново... нова? Това ли означава да се справиш с болката? Да си задушиш чувствата, защото са неудобни? Да се правиш, че ги няма достатъчно дълго, докато спреш да изпитваш каквото и да е... да умреш вътрешно, защото с тази вътрешност не можеш да бъдеш повече щастлив и трябва да я убиеш, за да се зароди нова...?

Потресава ме фактът, че чувствата нямат значение. Винаги са били водещи в моя свят... но се оказва, че нямат значение... не трябва да имат значение. Трябва да се държиш така все едно ги няма, да ги криеш и потъпкваш, да ги преглъщаш и преживяваш... Не може да не го свързвам с убийство.

Не искам да се минава от там. Не искам да се убивам вътрешно. Няма ли друг начин? Не може ли вселената да ми изпрати друг път? Не искам да преминавам през дългото преживяване на драма, в което сърцевината ми да изтръпне от студеното нищо. Просто не искам. Ужасно банално е. Изнервям се. Не искам да го гледам тоя филм. Не искам да съм това момиче.

Искам веднъж на мен да ми се случи нещо хубаво по неочакван за мен начин. Искам да ми се покаже, че хубави неща се случват по-прекрасни отколкото съм си мечтала... искам да има изход различен от "чакай и гледай да излизаш колкото може повече" и успокоение различно от  "ще ти е тежко, ама след време ще ти става по-малко тежко"... това е лъжа. След време няма да се чувствам по-малко самотна... напротив. Искам друг изход, който не мога сама да измисля.

И ми трябва скоро. Стига вече. Стига... просто стига.

Без вътрешности

Мисля си, че се справям, а после изведнъж виждам, присещам се или чувам нещо и се оказва, че не е така.

Изведнъж се появява чувството, че всичките ми вътрешности са изпаднали в бездънна яма и в мен има огромна тегнеща дупка, която даже не ми дава да дишам, защото и белите ми дробове, заедно със сърцето, стомаха и всичко друго са тръгнали да падат в безкрайното нищо, в което съм се превърнала.

Стоя зашеметена, скована и вцепенена до мозъка на костите си, а след това идва страха, че трябва да преживявам това още много пъти, трябва да осъзная всичко от още много различни ъгли и трябва да попадам в дупката пак... и пак... и пак... и всъщност тъпча на едно място... и става по-зле... и всичко се криви още повече... И не знам какво правя погрешно.

Само ме е страх. Страх ме е, че нищо не правя или че няма какво да направя и че трябва просто да тъна в блудкавата супа на тая гадост.

Страх ме е, че това беше само началото и още не съм излязла от шока, който е омекотявал истинския удар с чук през лицето. Страх ме е, че тепърва предстои драмата. Страх ме е, че едва съм започнала да се заплитам в калчищата и съм тъпо пате, което не знае къде се е озовало.

Изпълнявам рецептата точно. Движение, възможно най-много хора наоколо. "Справяне."

И ме изпълва вледеняващ ужас, всеки шибан път, когато се окаже, че лекарството от рецептата не ме лекува. Че грозните, смъдящи пукнатини са си там такива, каквито ги оставих, когато им обърнах гръб. Че не знам какво да направя и няма какво да направя, освен да чакам. А не ме бива да чакам... чакам ли ме обзема паника и става само по-лошо... или апатично... страх ме е.

Ужасно много ме е страх. Стоя си разхвърлена на парчета, плачеща и без вътрешности. И ме е страх.

Reminder

Трябва да съм в кондиция. Да си напомням. Да не се отпускам и да не се спирам. Да не си позволявам да залежавам или да ми стане твърде комфортно вкъщи. Да не си позволявам да се гмурна в книги и сериали твърде надълбоко и да забравя, че трябва да не спирам.

Но днес е от онези дни, в които сякаш устата ми е залепнала, а в гърлото ми има огромна топка, която пречи на всякакви думи да се зародят. Очите ми са сякаш празни, а апетитът ми не съществува. Днес си мисля... толкова ли ще е лошо да се спра за малко. Какво ще стане ако спра? Но така както не съм спирала от години. Какво ще стане, ако просто се оставя да потъна и приема празнотата, която всеки ден се опитвам сръчно да измета от вътрешността си... Може би трябва да я приема. Може в нея да се крие нещо. А може просто да си почина, не влагайки енергия, която и без това нямам, в нищо...

И все пак смътно си спомням, че това не е редно. Знам, че трябва да се движа и да се ръчкам. Да съм в постоянна бойна готовност.

Но есента ще дойде, а аз само си мисля как сухите листа и студения вятър още повече ще ме бутнат към празнотата.

Днес ще си позволя малко мълчание и празен поглед. Ще се ръчкам и ще мета утре. Днес не мога, нямам сили.

A wish

Dear Universe, please send me someone to kiss and laugh with until our breaths are taken, someone to talk to, to hold hands and to cuddle, someone good and handsome, smart and with the kindest heart, someone with a face to explore and fall in love with, the person with the most beautiful and caring hands in the whole world, someone deep and real, one who is not shallow or afraid so I could love and be loved.

And I promise, I’ll give my best once again, I won’t be afraid despite everything that happened to me. I’ll be brave and will hold on to this gift you’ll send me. Again. But let this time not be in vain.

I’m ready.

Мойо е

Не знам дали при всички хора е така, но днес осмислих, че нещото, което ми дава сигурност и щастие е чувството за собственост.

Много трудно приемам нещо за свое. Гледам да не се привързвам към вещи и хора. Даже към идеи. От страх, че ще ги загубя.
Истината е, че от малка съм от онези хора, които се вкопчват във вещите си и даже да не ги използват, не искат да ги дадът на друг. Приема ли нещо за свое се вкопчвам и не пускам. За това съм се научила да внимавам.

Свикнала съм да не ползвам чужди вещи (по възможност), да зная, че всичко е за малко и "назаем" и да не се свързвам.

Но понякога... понякога не ми се получава. Развивам чувство за собственост. I can't help it. Правя го с хора и места. Позволявам си да попия от измамното чувство на сигурност и пълнота, което това ми дава. И се прецаквам.

Сега когато две от нещата, които бях приела за толкова мои, ми ги издърпаха изпод краката се чувствам като изхвърлено пале на дъжда, което се чуди под коя кола да се скрие. Толкова е... трудно. Изведнъж светът спира да бъде такъв, за какъвто си го мислил.

И ми е ясно. Нищо в този живот не е Твое. Какво остава за хората. Имаш само себе си, а доста често и на себе си не можеш да разчиташ. Прецакващо е да се вкопчваш и свързваш.
Хората си тръгват, хората се променят, не си държат на обещанията, оказва се, че са ти ги казали в момент на слабост. Други хора пък са използвачи и в един момент, когато колелото се завърти и ти попаднеш отдолу и не си полезен, може да те изоставят. И даже няма да го осъзнават.
Не съм жертва. Аз вероятно съм същата. Все пак съм човек.

Но тези негативни неща си ги знаех и преди. Днес осъзнах по-лошото, че това което ме прави щастлива е да си вложа душата някъде и да се вържа за някого. Някой да си е Мой. Мойо си е.

А точно сега искам да отида в стаята на Мойто си и да ме прегърне. Да си легнем в тъмното и да го дишам. Да се държим за ръце и нищо да няма значение. Всичко да е на мястото си. Лошото да е било просто дълъг кошмар. Да се чувствам цяла. Да не ми се плаче. Да съм забавна и да не може без мен. Да ме познава. Да ме иска. Ах как искам. Да се целуваме и прегръщаме толкова силно, че да останем без дъх. Но няма да се случи. Няма. Няма. няма... не мога да дишам, защото няма.

Не си  е мойо. Нищо не е моe. Само болежките.

Policy of Truth

Тази песен магически ме намери, в момента, в който по-миналото ми аз се подаде и искаше да каже просто "I told you so". Искам само да кажа, че даже то, представяйки си най-големите гадни усещания, при евентуално казване на истината с лоши последствия, не можеше да си представи какво ще стане всъщност и колко по-гадно ще се чувствам.

Потресена съм как истината може да те прецака. Потресена съм как се оказва, че по-младата Мен е била по-умна. Потресена съм, че смъкнах всичките си стени и прегради, само за да ми разстрелят сърцевината на площада. Потресена съм че допуснах всичко това.

Аз не съм такъв човек. Никога не съм била такъв човек. Винаги съм имала своите стени, които да ме пазят. Трябва да си го напомня. Трябва да ги вдигна отново. Трябва да не ги смъквам повече. Твърде много боли.

Истината не те освобождава... истината те прави на нещастен глупак без достойнство. Истината погубва красивите илюзии, които са те крепили и с които животът ти е изглеждал по-приятен и поносим. Истината е като кофа с мръсотия, която изсипана на асфалта успява да развали цялата красива улица.

Истината има свойството да омаловажи неверните красиви думи. Тя е висша проверка и отговор на реалните чувства, които човек влага някъде. Дали влага някъде.

Думите са нищо. Истината е всичко. Гадната кофа с помия е всичко. И сега цялата улица е мръсна.

You had something to hide
Should have hidden it, shouldn't you
Now you're not satisfied
With what you're being put through

It's just time to pay the price
For not listening to advice
And deciding in your youth
On the policy of truth

Things could be so different now
It used to be so civilized
You will always wonder how
It could have been if you'd only lied

It's too late to change events
It's time to face the consequence
For delivering the proof
In the policy of truth

Never again
Is what you swore
The time before
Never again
Is what you swore
The time before

Now you're standing there tongue tied
You'd better learn your lesson well
Hide what you have to hide
And tell what you have to tell
You'll see your problems multiplied
If you continually decide
To faithfully pursue
The policy of truth

Never again
Is what you swore
The time before

..whatever makes you happy

Днес попадам на множество съвети как да бъдеш щастлив от сорта на "20 полезни съвета за това как да бъдеш щастлив сега" , картинки във фейсбук и тъмблър, казващи ми "Go for whatever makes you happy", постове, обясняващи ми как трябва да правя неща, които са ми приятни и да не ми пука за хорското мнение и тн и тн...

Аз искам да съм щастлива. Наистина. Искам. Но какво подяволите означава Go for whatever makes you happy... Не знам, може би съм счупена, но в момента не знам какво ме мейква хАпи.
Напоследък само някакви неща ме стресират, плашат, натъжават и чупят и се чувствам толкова обръгнала вътрешно, че не мога да намеря нещо, което ме прави щастлива. Гледането на сериали и рисуването брои ли се? Тези неща не ме правят щастлива. Те са приятни и разсейващи, но едва ли са в подходящата графа. Измъченото общуване с разни "нови" хора прави ли ме щастлива? Не. Значи и това не се брои. Та... какво ли е?

Тези дни се радвам на моментите, в които мога просто да се разсея и да се чувствам нормално. Радвам се, когато по-успешно успея да прикрия нова вълна на лоши мисли и усещания, така че да не смущавам събеседника си. Радвам се, когато успея да изям нормално количество храна.

Сърцето ми с всеки изминал ден натежава  и натежава и не знам до къде ще издържа, после вероятно ще имам нов драматичен изблик или... не знам, ще приема някаква нова Мен. А може би ще се специализирам в прикриването.

Просто наистина ми се иска тези типчета и съветчета да ги разбирах по-добре и да ми говореха нещо смислено. Наистина бих искала да съм щастлива. Казвали са ми, че заслужавам. Аз също така си мислех.

Малко ме плаши, че не ги разбирам. Имам чувството, че съм толкова счупена, или съм в твърде недобро състояние в момента, за да изляза на светло. Това ме натъжава доста.

Ще ми се да мога да простя. Да се чувствам чиста и лека, както преди. Това ще ме накара да се освободя и да се харесвам повече. Смятам и че болката ще спре. Вероятно това ще ме направи щастлива. Или пък поне не толкова нещастна.

Или поне нормална.

Току виж някой ден тръгна след whatever makes me happy... само да разбера какво е.

WANTED: Real life

OH, REAL LIFE TAKE ME AWAY FROM FACEBOOK

така се чувствам.

толкова ми е гадно, че публикувам по +5 неща във фейсбук всеки шибан ден. Тъмблъра, филмите и сериалите, четенето и рисуването, някак ги приемам... да речем, че те ме обогатяват по някакъв начин, но стоенето във фейсбук... ЪГРХ

Когато зацикля там се чувствам като на селския площад, където всички от махлите се събират и си говорят, а аз се изправям на някой камък и почвам да крещя никому неинтересни факти за себе си, очаквайки някой от съседите да ме погледне.

ЪГРХ

I hate this things soo much.

Сещам се когато имах истински живот и отварях фейсбук през 2 дена, за да видя че имам по 16-17 известия.

-.-

ще го карам на спомени доста време май. за всичко.

Подранила равносметка

Изпитвам нужда да направя равносметка.

Да вкарам всичко в заключение и обобщение. За да може да е приключило. За да мога да продължа. Знам че е рано и до края на годината има да изтече още толкова. Кой знае какво още ще ми се случи, през какво още ще премина и колко неща ще трябва да преживея... но за сега, просто ще направя равносметка.

Изпитвам нужда.

2013 е година на приключванията за мен. Приключих с работата, приключих с връзка и май ще ми се наложи да приключа и с... други хора. Животът ми толкова много се промени в рамките на 2 месеца и половина, че най-малкият ми проблем е белегът на корема, с който отчаяно исках да не се сдобивам.

Все си мисля, че нещата не са толкова драматични, колкото си ги мисля. Че всичко може да си е както преди. Че нещата евентуално ще се върнат в релси и просто ще си продължа живота, ще съм си старата аз, просто няма да имам човека, когото имах до себе си в последните две години и половина. Че ще мога да разчитам на същото... обкръжение... на което разчитах в последната година. Че ще се чувствам обичана и специална както се чувствах до сега.

Но нека се върна към белега. Когато ме оперираха, не знаех, че ще е по конвенционалния начин. Не очаквах да имам белег. Спомням си ужаса когато при първата превръзка ми махнаха марлята и видях подутото нещо, обвито с конци. Спомням си реализацията, че никога няма да съм същата. Че коремът ми, никога няма да изглежда както си изглеждаше преди. Че от тук насетне ще е това грозно, подуто и отблъскващо нещо. Естествено тогава бях ядосана и в шок и като човек, който никога преди това не е имал конци, не знаех как би изглеждало след време.

Чувствах се отвратена. От всичко и всички. Трябваше ми известно време да приема, че това "сърпче" около пъпа ми е част от мен. Трябваше и известна доза излекуване. В един момент приех, че това съм аз вече. Не го харесвам. Иска ми се да го няма. Но знам, че няма как да се махне. Мажа го с разни мазила и тн, но то си е там. Боли ме  и ме мъчи почти всеки ден. И ще е така дълго. Но това е положението. Свиквам. Малко по малко. Може някой ден даже да изглежда симпатично и да ми носи чара, който може да донесе бенка на необичайно място или особеност в някоя от чертите на лицето.

Та в този ред на мисли... дали е същото с душевните "операции"? Дали отвращението от това, което изживявам сега, ще спадне заедно с отока? Имам ли как да подпомогна процеса на лекуване? Дали ще се събудя някой ден, приела факта, че тези неща просто се случиха, че това е моят живот сега, че това съм аз сега. и ще се почувствам по-добре? Тези душевни белези в какво точно биха се изразили? Ще ме променят ли твърде много като човек или ще са съвсем незабележими, ще се усещат само по грапавата подутина, когато някой прокара пръсти по повърхността ми?

...как ще изглеждам след спадането на отока... Това е въпросът, който най-много ме тревожи. Няма как душевния белег да ти носи чар. Няма как да имаш късмета да се получи във формата на сърп. Душевния белег носи страх и резервираност.  Той носи спомен за болка. Спомен за момент, в който чувствата ти не са били колкото трябва и където трябва. Вероятно момент, в който си си позволил нещо. Знаел си че не трябва, но си смятал, че така се прави и това си Ти...

И този спомен, ще ти попречи да си пълноценен следващия път. Грозната грапавина, наболяваща те още при лошо време, ще те спира. Тупкането ще ти напомня, да се пазиш. Така ти няма да си Ти... вече ще си някой друг.

Та ако 2013 е година на приключванията, това означава ли че 2014, ще е година на започванията? А може ли приключванията да престанат сега и да започнат започванията? Знам какво ми е останало да губя. Макар и на парчета и хвърлено в калта... не искам да го губя. Не искам.

Надявам се да намеря душевния Контрактубекс. Не искам извода на равносметката в края на годината да е грозен, гротеск и покрит с белези. Стига вече. Искам да съм хубава.

Hunt me down

Love hunt me down
I can't stand to be so dead behind the eyes
And feed me spark me up
A creature in my blood stream choose me up
So I can feel something
So I can feel something
Give me touch
'Cause I've been missing it
I'm dreaming of
Strangers
Kissing me in the night
Just so I
Just so I
Can feel something [x4]
You steal me away
With your eyes and with your mouth
And just take me back to in your house
And stare at me with the lights off
To feel something [x4]
In the night
In the night
In the night
When we touch
In the night
'Cause I've been lusting it

Touch...Винаги от това съм имала най-голяма нужда и винаги ми е било най-трудно за получаване. Грешно ли е да се вкопчиш мислено във въображаеми и не толкова въображаеми странници? А ще ми донесе ли нещо, от което имам нужда евентуалното Случване... Не знам.

Никога не ме е бивало в това да бъда "улавяна". В повечето случаи се давам сама без бой или пък не се давам въобще. ...Hunt me down... да видя дали може.

Again

Днес разбирам тази песен по-добре, отколкото когато я обичах преди 3 години.
Продължавам да я обичам.

(:

Толкова е просто

Бях забравила...

Всеки път се удивявам на способността на съзнанието да забравя и да си припомня разни неща. Главно усещания. Много ми е интересно как можеш да забравиш чувство, а след това изведнъж да те залее и да си спомниш моментите, в които си се чувствал така.

Страха, празнотата, пустотата, неутолената жажда за нечия чужда топлота, мечтаенето за нечия кожа и мирис, да искаш да се сгушиш в нечий врат и да жадуваш момента, в който нищо друго няма да има значение освен ти и този Някой...

Имам чувството, че огромен камък ми лежи на гърдите. Не мога нито да го изплача, нито да го игнорирам. Опитвам да съм нормална. Наистина опитвам. 

Вселената ми мълчи. А може би просто това беше нейния отговор. А може би просто усетих какво ме чака седмица предварително и нямаше какво да се направи.

Плаши ме онова състояние, в което просто си свикваш с болката и тя става част от света ти. И преди болеше, но различно. Интересно е как наличието на нечия фигура в живота ти, може да ти промени възприятията. Не бях щастлива преди. Но бях спокойна. Бях цяла. Бях свободна да бъда себе си.

Сега се чувствам окастрена и с вързани ръце. Странно е като се има предвид, че съм "свободна".

Плаши ме липсата на желание. Един ден съм силна, достатъчно самодостатъчна, за да се грижа за себе си, да се усъвършенствам и да се оглеждам за някой Правилен... а в следващия момент всичко ме залива отново. Нямам желание за нищо, защото по-голямата част от мен вярва, че нищо няма смисъл. Нищо няма да ми се случи. Никой няма да се появи магически. Не и сега... не и като се чувствам и изглеждам така...

Твърде наивно ли е да вярвам, че ще се появи някой, който да ме излекува? Твърде скоро ли е да смятам, че вече трябва да се появи? Не съм страдала достатъчно дълго ли? Това че страдам за 2 неща едновременно не е ли достатъчно, за да ми съкрати времето?

И да знам, че няма отговор. Няма справедливост. Светът не се върти около мен. Нещо ще се случи, когато се случи. Може да е утре, може да е след 1 година... и като знам какъв ми е живота залагам на това ,че ще е след година и половина.

Никой няма да дойде и да махне болката. Никой няма да ми сглоби парченцата от душата с магическо лепило. Трябва да го направя сама. Сама, самотна и нещастна. Малко по малко -.- (за да е още по-тъпо).

Ами не искам така. Искам някой да ме излекува пък. Някой да ме очарова и изненада приятно. Някой мен да направи щастлива.

Много ме е яд, че имам тази нужда, но явно няма да се справя сама. Не мога да разбера, защо е толкова важно, някой да те смята за специален и да е твой. Защо е толкова важно да имам за кого да мисля и за кого да се грижа... Защо?!

И ми липсват. И двамата. Толкова  е  просто.

Disney princes mode: switched ON

Мила, Вселено

С най-голямата си молба на света те моля да не ме игнорираш точно сега, да чуеш моите молби и да ме спасиш, защото само на теб разчитам. Знаеш всичките ми мисли, изпращам ги към теб ясно и силно, за да не стават обърквания.
По мои изчисления имам малко време, за това моля те, моля те, много, много те моля, не позволявай да ми разбият сърцето тотално за, по мои скромни сметки, четвърти път в рамките на 3-4 седмици!

Ужасно много ме е страх, тъжно ми е и съм фрустрирана (ха!). Не знам как да опиша всички неща... не искам май, защото ме е срам. Срам ме е от всичко, в което се забърках. И ми се гади. И ми е лошо. Няма да описвам.

Искам само да уточня, че направих всичко като хората този път. Казах си всичко. Без страх. Но въпреки това нямаше смисъл. Само ме заболя, загубих голяма част от достойнството си и сега се гаврят с мен.

Та не знам какво още да направя, а знам че трябва нещо да направя, за да не спирам на това лошо място.

Страх ме е, ужасно много ме е страх. И се задъхвам. И боли. Не знам къде да си пратя мислите, защото са нападнати от всички страни. Очаквам следващия удар всеки момент. Като бомба, която ще гръмне, а аз нищо не мога да направя, освен да усетя забиващите се в мен шрапнели.

Искам да изразя недоволството си, че ми пращаш всичко това наведнъж. Мислех, че сме сключили споразумение и ми е дошло време да съм щастлива и освободена. Явно съм се заблудила.

Иска ми се да вярвам в твоята неразбираема за мен логика и добронамереност. Наистина много ми се иска да повярвам, че ми пазиш скъп подарък, който ще ми пратиш до седмица. Ще ми се да вярвам, че веднъж нещата ще се наредят без да се налага аз да правя нещо. Или поне да ми пратиш знак какво е това, което трябва да направя. Ще премина в режим на дисни принцеса, която чака да я спасят. Прати ми принц, ако е нужно.

Много те моля... не знам какво повече да направя освен да ти се моля. Помогни ми... помогни ми да плача, ако това ще оправи нещата или ми прати някого.... Моля те, моля те

Моля те... Не мога  повече. Не мога повече от това. Не мога повече време.... ужасно ме е страх.

Normal... what IS this?

Не знам какво да пиша. Нито дали ми се пише. Имам ли какво да кажа?

Не ми се казва. Няма смисъл.

Искам само да се почувствам нормално. Спомням си, че е по-хубаво от това, което чувствам сега. Какво чувствам сега? Не знам. Много неща. И нищо.

Опитвам си да си представя. Кое е нормалното... и не мога да намеря.
Какво означава това, да се чувстваш нормално?
Каква съм аз, когато съм нормална?
Как да стигна там?
Кое е редно и кое е грешно?
Какво мога да понеса и какво не?
Кое ще ми помогне да се почувствам по-добре и кое ще ме забие още повече?
Кого да попитам?
Да се подстрижа ли или да си се изолирам вкъщи?
Да се срещам с нови хора или да намеря себе си чрез разсъждения?


Какво още да направя, за да се оправят нещата.

Очистих се пред себе си... но не е достатъчно.

Кого да попитам? Какво да направя? Кой ще ми отговори на всички тези въпроси?

Аз не мога.... Не знам... Не съм нормална. Заличих се. Не помня вече... минаха две години и половина...

Connected

Чувствам се свързана с лаптопа, слушалките и леглото по един необяснимо красив, поетичен начин.

Обичам Tumblr. И да гледам филми. И да пия нести с ананас и манго.

Утре, надявам се още предиобед, ще се погрижа за него, ще го почистя със специалните спрейове и парцалчета, ще го преинсталирам, ще го спретна, да се чувства добре и да му е хубавичко.

Макар че вечер ме боли по-малко... хм Дано не ми е прекалено криво преди обяд, за да си изпълня THE PLAN!

И после ще гледаме Ханибал, че май има цели 2 епизода да наваксаме!